— Да. Но… работата е там, че вече нямаме нужда от тях. Защото…
— Какво, по дяволите, значи това? Как така нямате нужда от тях?
— Остави ме да се доизкажа, ако обичаш.
— Хммм — изсумтя началникът.
— Сине, Трулс и Сигур са ги локализирали. Афганецът обаче ги е усетил и е нападнал Сине.
— Какво? Да не са похитили Сине?
— Не, не. Трулс е застрелял афганеца.
— И Махмуд Хан е…
— Точно така. Мъртъв.
— А Симон Спрангструп?
— Опитал се да избяга. Хванахме го. Обезвреден е. Спецчастите пътуват насам да го поемат.
— А стажантът? Кристофер? Той добре ли е?
— Да. — Юнкер погледна Сине. — По-точно, жив е. Но е силно премръзнал. Трулс и Сигур са потеглили с него към поликлиниката в Сенсте.
Съдейки по звука, Мерлин се изправи. Юнкер си представи как началникът отива до прозореца и вперва поглед навън. Движат се само челюстите му, стягат се и се отпускат като отделни живи същества. В продължение на половин минута и той, и Юнкер мълчаха.
— Добре. — Мерлин най-сетне наруши тишината. В гласа му се долавяше облекчение. — Каква е пътната обстановка при вас?
— Вали обилно и навява.
— И тук е същото. Ако обаче намерим свободен снегорин, който да води колоната, експертите криминалисти може и да дойдат.
— Длъжни сме и да уведомим близките на Кристофер. Все пак животът му още не е извън опасност.
— Аз ще се погрижа. С какви данни разполагаш за тях?
— Има гадже в Копенхаген. Набиха знае адреса й.
— Набиха?
— Набиха Халид. Асистентката, която работи при мен в участъка. Родителите на Кристофер живеят в стопанство близо до Хернинг. Не сте ли ги…?
— Какво?
— Близките му не са ли уведомени, че е бил отвлечен?
— Не. Досега операцията беше секретна. Реших да поизчакам, преди да…
— Добре. Но сега, предполагам, ще им съобщиш какво се е случило със сина им?
— Да, разбира се. Обадих се на началника на Средна и Западна Ютландия.
— А приятелката на Кристофер?
— Лично ще й съобщя.
— Добре.
— Пресата, надявам се, не се е мяркала.
— Изобщо. Това е единственото хубаво нещо, което може да се каже за времето днес… че държи репортерите надалеч. През следващите няколко часа няма да ни се налага да се притесняваме заради журналисти.
— Добре. Сега какво ще правим? — попита Мерлин.
— Сине и аз ще останем тук до пристигането на експертите криминалисти.
— Ще пратя спецекип да охранява мястото, след като си тръгнете. Пусни ми есемес с точното ви местоположение.
— Добре. Е, май няма друго…
— Как е Сине? — поинтересува се Мерлин. — Знаеш ли подробности около нападението на афганеца?
— Нищо друго, освен което ти казах. Атакувал я е изненадващо, но Трулс е успял да го застреля. А как по-точно се е случило — нямам информация. Сине ще ти обясни. Тя е тук, до мен.
Тя стрелна Юнкер с поглед и застана гърбом към него до единствения прозорец в малкото антре.
— Добре ли е? — попита пак Мерлин.
— Ами… май да.
Четирийсет и втора глава
Тя не беше добре. Ама никак. Всъщност се чувстваше повече от ужасно.
Още валеше и навяваше. Но почистиха пътя от „Скоувай“ до Сенсте и от Сенсте до магистралата. Отдавна бе паднал мрак. Сине се движеше по хлъзгавата настилка с четирийсет-петдесет километра в час. По пътя не срещаше никакви автомобили, освен колони снегорини — движеха се безспир, за да задържат чисто поне по едно платно във всяка посока.
Сине се прибираше. Още една нощ в малкия мизерен хотел с мокет, набит с акари, и с чаршафи от изкуствена материя; още една нощ на десет метра от Трулс Микелсен, разделена от него само с две картонени стени… и Сине щеше да е готова да се хвърли от покрива на болницата в Херслеу.
Погледна часовника в колата. 19:34. Ако поддържа същото темпо, до час и половина-два ще пристигне във Венльосе. Навреме, за да завие децата за лека нощ. Ако пожелаят, разбира се. Ане сигурно ще се възпротиви. Но може би Ласе.
Цепеше я глава. Опита се да си събере мислите. Само преди няколко часа се бе разминала на милиметри с куршум, полетял към челото й. Но това ли беше причината, освен главоболието, да изпитва и неопределима болка в тялото? Болка, която не можеше да локализира? Защото погледна смъртта в очите ли?
„Погледна смъртта в очите.“ Сине се изплези на мислите си и на претенциозната фраза.
Не, отхвърли разсъжденията си тя. По-скоро защото погледна Трулс Микелсен в очите.
Когато започна обратното броене до сбогуването й с този свят, когато докосна сърцето на мрака, я спаси единствено фактът, че тя и той си помислиха едно и също нещо.