Шарлоте кимна на Юнкер, издърпа един стол и седна до масата за хранене.
— Кафе?
Тя кимна повторно. Той й наля. Тя духна течността и предпазливо отпи.
— Какво искаш? — попита.
Той си сипа малко мляко.
— Как си?
— Добре — отвърна беззвучно тя. — При теб как е? Как е Моенс?
Шарлоте открай време се разбираше отлично със своя свекър. Двамата поддържаха много по-близки и задушевни отношения, отколкото Юнкер и баща му.
— Не е добре. Все по-зле е с акъла. Не знам докога ще е безопасно да го оставям сам. Опитах се да му подхвърля идеята за старчески дом. Категорично отказва.
Юнкер се наведе напред и погледна съпругата си. Очите им се срещнаха за секунда, после тя отмести поглед.
— Онзи ден се отбих в старческия дом — да проуча обстановката. Действително е доста потискащо. Трудно си представям старият да…
— Какво мислиш да правиш?
— Всъщност не знам. Много ми се искаше да го обсъдя с теб. Не само това, де.
Шарлоте поклати глава.
— Нямам против да поговорим, но организационната част е изцяло твоя отговорност — да си го знаеш. В момента не очаквай да се ангажирам. Ще се оправяш сам. Е, какви са перспективите?
— Не са много. Да я караме така, докато е възможно. А после да поискам медицинска експертиза и да се надявам, че ще го поставят под запрещение… момент, вече не се казвало така. С две думи, да го настанят в старческия дом в Сенсте, без да е необходимо неговото съгласие. Ако изобщо му намерят свободно място. Тези неща обаче не стават от днес за утре. Другият вариант е да го настаним… да го настаня в частен старчески дом. Сигурно е безбожна скъпотия…
— Изобщо не се съмнявай. — Шарлоте оглеждаше безупречния си маникюр. — Имаш ли угризения?
Тя го погледна в очите. Сега беше негов ред да погледне встрани, през прозореца към дворчето на къщата. Макар „Картофените редове“ да се намираха в центъра на града, автомобилното движение по околните улици долиташе само като глух тътен.
— Угризения? Честно казано, не смятам, че имам каквито и да било основания да се чувствам гузен спрямо него.
— Понякога, дори да няма реални основания, човек пак се чувства гузен.
— Вярно е…
— А сестра ти? Тя не може ли да помага?
— Лилиан? Тя се оттегли напълно и не желае да има нищо общо с баща ни.
— Е, в такъв случай грижите са изцяло на твоите плещи.
Юнкер се усмихна криво.
— Да. Благодаря за куража.
— Моля.
И Шарлоте се усмихна. Първа малка пукнатина в бронята, отбеляза наум Юнкер.
— Как върви в редакцията?
— Горе-долу както обикновено. Препускаме, без да сме наясно закъде сме тръгнали. Междувременно шефовете не пропускат случай да се изфукат колко висококачествена журналистика предлагаме, а продажбите продължават да спадат. Все едно и също…
— А терористичният акт как…?
— Ако не друго, поне е добре за бизнеса. По-голяма посещаемост на сайта ни. Малко е цинично, но така си е. През последните няколко дни счупихме всички рекорди в интернет.
— Хората изобщо ли не се притесняват?
— Да се притесняват ли? Не мисля. Или поне не оставам с това впечатление.
Шарлоте подпря длани о масата и оттласна стола си назад.
— Е, ако няма друго, аз ще се връщам на работа.
Тя стана, излезе в коридора и започна да си обува ботушите.
— Чувала ли си се с децата? — попита Юнкер.
Дъщеря им Каролине, на двайсет и шест, живееше в Орхус. След матурата, след обичайната за датските зрелостници едногодишна почивка и шестмесечна обиколка из Южна Америка Каролине се записа да учи нещо, свързано с организиране на светски събития и с развлекателната индустрия. Юнкер така и не разбра как точно се нарича специалността. По неизвестни за него причини дъщеря му се отказа непосредствено преди последния изпит. Оттогава работеше като сервитьорка в кафенета и ресторанти в Орхус. Синът им, Каспер, на двайсет и три, живееше в САЩ. Половин година работеше каквото му падне, другата половина караше ски.
Шарлоте омота дълъг зелен шал около врата си и си сложи малка плетена шапка върху рижавата коса. Цветова комбинация, гарантираща безопасност при пресичане на улиците, помисли си Юнкер.
— Вчера говорих и с двамата — отвърна тя. — Обадиха се да ми честитят Коледа. Щом те интересува как са, защо не им звъннеш?
Шарлоте се пресегна и леко стисна ръката му под лакътя. — Чао.
Преди Юнкер да отговори, вече беше излязла.
Застинал неподвижно, той се вторачи в хлопнатата врата. Връхлетя го покъртително усещане за самота. Влезе в кухнята и седна до масата за хранене, борейки се да не изпадне в самосъжаление.