— Много. Страшно много.
— И въпреки това се усеща… не знам как да се изразя… своеобразно облекчение. — Той поклати глава. — Не ме разбирай погрешно. Случилото се е потресаващо. Но просто… от толкова години ни проглушават ушите каква огромна заплаха тегнела над Дания след публикуването на онези карикатури. Надуха ни главата с предсказания къде и кога ще се случи. На станция „Ньорепорт“. На Централната гара. В този или онзи търговски център. И ето, сега се случи. Най-после се свърши. И по един или друг начин ще продължим напред. Вече изкупихме вината си… ако ме разбирате какво имам предвид. — Погледна дъщеря си с натежали от отчаяние очи.
— Разбирам те отлично, татко. — Сложи длан върху ръката му. — Навярно и министър-председателят имаше предвид същото с израза „нулев час“. Но нещата стоят по доста по-различен начин. Терористите разсъждават другояче. За тях няма прошка и изкупление, само вечна вина и адски пламъци. Перверзното им желание да сеят страдание няма да изчезне току-така.
Помълчаха.
— Е, хубави подаръци ли получихте? — попита Сине. Говореше й се на друга тема.
След половин час тя стана и отиде да види децата. Ласе се беше задълбочил в някаква военна игра и не й обърна никакво внимание. Погали го по косата. Той раздразнено тръсна глава. Легнала в леглото си, Ане гледаше сериала „Веселие“ на айпада си.
— Здрасти, мамо. — Натисна пауза.
— Здравей, миличка. Добре ли си?
— Супер съм. А ти?
— Бивам… Малко съм уморена.
— Скоро ли ще се прибереш? Имам предвид, за по-дълго?
— След няколко дни.
— Добре. — Ане пусна сериала.
Сине целуна дъщеря си по челото и се върна при гостите.
— Трябва да тръгвам. Много съжалявам…
— Недей, Сине — поклати глава баща й. — Похвално е, че си вършите работата. Ти и колегите ти.
Тя му се усмихна. После се обърна към Нилс:
— Доскоро, скъпи.
Надигна се на пръсти да го целуне по устата. Той завъртя глава и устните й докоснаха бузата му. Нилс се усмихна с вялата си, безрадостна усмивка — най-новото му оръжие в пасивноагресивната война, която от месеци водеше срещу нея всеки път, когато й се налагаше да работи дори няколко часа повече от обикновено.
Превръща се в сърдита домакиня, помисли си Сине. После се поправи: аз го превръщам в сърдита домакиня.
Четиринайсета глава
Юнкер си погледна телефона. Два и нещо следобед. Шарлоте бе тръгнала преди час и половина. Оттогава той седеше почти неподвижно до масата и се взираше тъпо в празното пространство. Призляваше му само при мисълта да се изправи, да излезе от къщата, да се качи в колата и да се върне при баща си в Сенсте.
През последните седмици бе превъртял в ума си над сто и седемнайсети пъти изцепката си. Опитваше се да открие капчица разум защо постъпи така. Напразно.
Вярно, Ребека Отцен беше привлекателна жена. Трийсет и осем годишна, един от най-търсените адвокати в страната с — поне от гледна точка на прокуратурата — плашещо висок брой спечелени дела в биографията. Със строга хубост. Кестенявата й коса винаги беше вдигната на кок. Ребека Отцен се гримираше с изискана дискретност и мнозина, особено сред мъжкия пол, изобщо не допускаха, че слага грим. Смятаха я за благословена от природата с хубава кожа и здрав тен. Черни костюми — сако и пола, — ослепителнобели ризи и елегантни черни обувки на висок ток бяха нейната запазена марка. Цялата й външност целеше да демонстрира контрол. Същевременно Ребека Отцен не беше омъжена, а веселото, флиртаджийско пламъче в кафявите й очи контрастираше драстично със строгото й облекло и повечето мъже на драго сърце биха изпили по халба бира с нея. Преди да я заведат в леглото.
Вярно, от няколко години, всъщност откакто децата се изнесоха от къщи, връзката на Юнкер и Шарлоте се намираше в застой. Запълниха с работа свободното време, което обикновено се появява, когато родителите на пораснали вече деца се грижат единствено за себе си. Повече работа, по-малко страст.
И все пак, да си легнеш с адвокатка по дело, чието разследване си ръководил…
Юнкер се запозна с Ребека Отцен на мероприятие в Адвокатския съюз. Там той изнесе лекция, свързана с отношенията между полицейските следователи и адвокатите на обвиняемите. Повече от всичко той мразеше да говори пред публика. Прие задачата с крайна неохота и под силния натиск на Мерлин. След лекцията присъстващите се събраха край бара. Ребека отиде при него. Юнкер тъкмо бореше стреса от преживяването с голяма чаша червено вино. Със закачливо пламъче в красивите очи тя похвали представянето му и разказа за своя опит с прокурори и полицаи, които вкупом окачестви като „пасмина идиоти“. Юнкер прие определението наистина като изключително подходящо за обезпокоително голяма част от колегите му, но, разбира се, не го сподели на глас, а се впусна да й обяснява как се чувства следователят, когато наперени адвокати се опитват да го направят за смях и да разпердушинят няколкомесечен къртовски труд. И какво е да видиш как оправдават действително виновен обвиняем и той излиза от съдебната зала с мазна усмивчица само защото работещите под огромен натиск следователи са допуснали една или друга съвсем дребна грешка.