— Но, драги мой — Ребека плъзна пръсти към лакътя му и докато леко го стискаше, лакираните й нокти проблеснаха, — нали точно там е номерът?
В първия момент, както при всеки физически контакт, освен със съпругата и с децата си, Юнкер изпита неконтролируемо отвращение от докосването й. После обаче необяснима топлина се разля от диафрагмата към слабините му. Почти беше забравил това усещане.
След няколко седмици пак се срещнаха. Извикаха Юнкер да съдейства на прокуратурата в съдебен процес, защото той беше ръководил разследването. Адвокат на подсъдимия беше Ребека Отцен. Започнаха с погледи… продължиха с уж случайни засичания до автомата за вода пред залата… и накрая се уговориха да изпият по чаша кафе, за да уточнят „някои подробности по текущото дело“. Срещнаха се в бар близо до съда. След кафето поръчаха бира, а после минаха на твърд алкохол. „Случайно“ се докосваха. Отначало коляното й се опря в неговото, после започнаха да си галят ръцете върху масата… Хвърляха си страстни погледи. Накрая, без нито дума, станаха, излязоха, хванаха си такси и отидоха в апартамента й във Фредериксбер.
Юнкер постъпи не просто глупаво. Постъпи направо идиотски.
След четвъртата им интимна среща имейл с прикачени зърнести снимки как двамата слизат от такси, заедно вървят по тротоара и влизат в нейната жилищна сграда се появи не само в нейната и неговата електронна поща, но и в пощата на директора на полицията в Копенхаген.
По-малко от час по-късно Юнкер седеше в кабинета на началника.
— Какво си мислеше, по дяволите? — попита шефът.
Юнкер нямаше отговор, освен че изобщо не е мислил. Не и достатъчно. Наясно ли е какви биха били… не, какви ще бъдат последствията? Като стара пушка в системата Юнкер имаше съвсем ясна представа:
Първо щяха да докладват случая на Независимата комисия, разглеждаща оплаквания срещу полицаи. Комисията щеше да сезира прокуратурата, а главният прокурор най-вероятно щеше да прецени, че не е извършено закононарушение в същинския смисъл на думата, но, естествено, не е допустимо полицейски следовател да поддържа интимни отношения с адвокат по дело, по което и двамата работят. Затова прокурорът ще препоръча служебно понижение с едно ниво и преместване.
Директорът кимна. Версията на Юнкер звучеше като напълно правдоподобен сценарий за неприятната ситуация. А дали щели да възникнат още проблеми, времето щяло да покаже според началника. Оставало им само да се надяват обвиняемият в процеса — повод да пламне искрата между Ребека Отцен и Юнкер — да не се възползва от положението и да предизвика още по-голям скандал. А обвиняемият — рокер и психопат — беше осъден само на шест години затвор, значително по-малко от десетте години, които поиска прокуратурата за извършения от него изключително жесток — мерено дори с рокерски аршин — побой в питейно заведение над беззащитен клиент, който впоследствие починал от травмите си. Според директора на полицията не можела да се изключи вероятността рокерът да поиска делото да се гледа наново — независимо че Ребека Отцен бе успяла да му издейства най-леката присъда, допустима по закона.
— Не, тази вероятност определено не може да се изключи — смотолеви Юнкер.
Директорът заключи, че няма какво друго да правят, освен да чакат. Ако Юнкер има предложение къде да го преместят, директорът — вземайки предвид доброто име и неопетнената до момента професионална репутация на Юнкер — ще му съдейства. В границите на разумното, разбира се.
Впрочем Юнкер има ли подозрения кой е изпратил компрометиращите снимки, поинтересува се накрая директорът.
Юнкер поклати глава. Никаква представа.
— Хммм — изръмжа директорът. — Не е зле да разбереш.
Няколко дни Юнкер направо не беше на себе си. После се взе в ръце. Една съботна вечер — с Шарлоте тъкмо разтребваха масата след вечеря — той, с бясно препускащо сърце и потни длани я помоли да седне до масата, за да й каже нещо.