Тя прие новината с едва ли не весело изумление — от една страна, че Юнкер изобщо е пожелал друга жена, от друга, че нейният скучен, изхабен мъж въобще е във форма да забие толкова привлекателна мацка като Ребека Отцен.
В продължение на седмица и нещо сякаш не се беше случило нищо. Шарлоте ходеше на работа, Юнкер излезе в отпуск, защото беше натрупал много часове извънреден труд. Обикновено вечеряха заедно; само два-три пъти тя остана до късно в редакцията. Лягаха с айпад в ръка, четяха или гледаха филми. После заспиваха.
Юнкер започна да се пита дали Шарлоте посрещна признанието за изневярата му с такова безразличие, защото и тя му е кръшкала. Тази мисъл го мъчеше и ставаше все по-натрапчива, още повече че се случваше дълго време тя да е по-дистанцирана от обикновено — и физически, и психически. На работно място като „Кристиансбор“, където чифтосването между политици и журналисти е доста често явление, мъжете навярно преследваха Шарлоте като дивеч и я имаха за апетитна плячка. Но не намери смелост да я попита, а и подобен въпрос от негова страна — както прецени той — щеше да наподобява малодушен опит да отклони вниманието от собственото си прегрешение.
Една вечер — и двамата лежаха в спалнята — Шарлоте се надигна рязко в леглото и в продължение на няколко секунди стоя втренчена в празното пространство. Завъртя глава и погледна Юнкер, а по бузите й се стичаха сълзи. Стана безмълвно, взе си завивката и възглавницата и си легна в гостната. След десет минути Юнкер почука и застана на прага. Съпругата му лежеше гърбом, с лице към стената.
— Ако обичаш, излез — каза тя.
— Шарлоте…
— Излез.
Той затвори вратата и си легна в спалнята сам. Оттогава спяха в отделни стаи. И почти не разговаряха. Най-много да си разменят някоя и друга дума за дреболии, добро утро, чао, такива неща. Когато обявиха свободно място в участъка в Сенсте и Юнкер съзря възможност едновременно да реши два проблема — необходимостта да се премести и задължението да се погрижи на баща си — той сподели идеята си с Шарлоте. Коментарът й се сведе до една-едничка дума:
— Великолепно.
После тръгна за работа.
Юнкер стана. Качи се в спалнята, напъха в найлонов плик няколко чифта боксерки, чорапи и два-три пуловера. Върна се в кухнята и постоя половин минута в опит да запомни уханието на къщата, макар отлично да знаеше, че след като хлопне външната врата, мигом ще го забрави и споменът ще се съживи отново едва когато пак — неизвестно кога — прекрачи прага на дома си.
26 декември
Петнайсета глава
El President ни се водеше, ни се караше. Още в началото на втория разпит, който Сине проведе с него след задържането му, убеждението й, че вчера е бил искрен, започна да се разколебава.
— Вчера те попитах дали наскоро си виждал някой, когото не си срещал от дълго време. Спомняш ли си?
Хамид Ибрахим се взираше в точка двайсетина сантиметра над главата на Сине.
— Ти отрече. Останах с усещането, че не ми казваш истината.
Бандитът се ухили подигравателно.
— Пикая на усещанията ти — така да знаеш. Пикая на тях.
— Вулгарен си.
— Защо? Мислех, че на курва като теб й харесва истински мъж да пикае върху нея.
Адвокатът сложи длан върху ръката на клиента си:
— Това няма да доведе до нищо.
Сине се съгласи напълно с това съждение и разпитът приключи за по-малко от пет минути.
— Пусни ме, проклета курво! — изкрещя след нея Хамид Ибрахим, докато тя излизаше от стаята.
— Мечтай си! — подхвърли тя.
Докато караше към Главното управление, мобилният й звънна. Отпусна натиска върху газта и мина в по-бавната лента. Хвърли поглед към екранчето. Търсеше я Виктор. Прие разговора, притисна телефона между рамото и ухото си и за пореден път се ядоса на себе си, че все забравя да си купи безжични слушалки и поставка за телефон.
— Май видях призрак — съобщи Виктор.
— Призрак ли? Какво имаш предвид?
— Като дойдеш, ще се увериш с очите си. Побързай.
След десет минути тя стоеше до стола на Виктор Стенсен в ситуационния щаб, където той и още неколцина негови колеги от „Вътрешна сигурност“ вече близо две денонощия почти без прекъсване се взираха съсредоточено в стотици видеозаписи от охранителни камери от различни стратегически подбрани места в Копенхаген.
— За какъв призрак ми говореше по телефона?
Виктор Стенсен посочи стол до съседната маса. Сине го издърпа и седна до Виктор.
— Гледай сега. Записът е от деветнайсети декември. Камерата е монтирана по улица „Титан“ върху сграда близо до джамията „Тайба“.