Дружелюбната усмивка на Корнелиус Андерсен поизбледня.
— Въпросът не е само какво виждаме вие и аз. За да твърдим нещо, са ни нужни доказателства. В края на краищата все още живеем в правова държава, нали?
Набиха изсумтя.
— Случва се — напоследък сравнително често — Агенцията за чужденците да изиска провеждане на тест за определяне на възрастта.
— И как точно става това? — поинтересува се Юнкер.
— Прави се рентгенова снимка на лявата китка и съдебен лекар определя степента на развитие на костите. Провежда се преглед на зъбите и на половите органи, за да се установи… как да се изразя… — Андерсен се запъна.
— Разбрахме ви — кимна Набиха.
Юнкер се покашля. Директорът и Набиха се обърнаха към него.
— Ще ни поразкажете ли що за… момчета живеят тук?
— Както знаете, тук настаняваме така наречените „непридружавани деца бежанци“. Пристигнали са в страната сами или по-точно, без родителите си или други роднини. Преобладаващото мнозинство са, вече казах, момчета. В момента, например, нямаме нито едно момиче. Състоянието им и държането им варират. Някои са очевидно травмирани от видяното и преживяното. Част от тях се затварят в себе си и се затрудняваме да установим контакт. Други са по-екстровертни. В града станаха няколко инцидента, но вие вече сте осведомени по въпроса. В крайна сметка, нали точно затова сте тук?
— Да, това е една от причините — потвърди Юнкер.
— Взехте ли някакви мерки срещу бъдещи хулигански прояви? — попита Набиха.
— Разполагаме с ограничени възможности. Не можем да ги затворим принудително. Нямаме достатъчно персонал да държим под наблюдение всички смутители на реда. Опитваме се обаче да говорим с тях, да ги предразположим да споделят какво ги притеснява. Трудничко е. Не всички знаят английски, а не достигат преводачи.
— Някои от момчетата проявяват ли агресивни наклонности? — поинтересува се Юнкер.
— Уви, да.
— А да се страхувате от някои? — зададе въпроса с неутрален тон Набиха.
— Как да ви кажа… Част от момчетата са много едри, а имахме и няколко инцидента…
— Съобщавате ли за всички инциденти в полицията? — прекъсна го Юнкер.
Корнелиус Андерсен се облегна назад и погледна през прозореца.
— В договора ни с Агенцията за чужденците е упоменато, че сме задължени да докладваме всички случаи на използване на сила, на агресивни прояви на бежанците или на тормоз от тяхна страна…
— Това „да“ ли е?
— В повечето случаи подаваме информация — въздъхна Андерсен. — Но, разберете, понякога изпадаме в дилема. Безполезно е в обществото да се създава впечатление, че не се справяме. Това все пак носи и приходи на общината. Затова не докладваме всяка дреболия.
Юнкер разпери ръце.
— Вижте, ние не сме от Агенцията за чужденците. Как се оправяте с тях, си е ваша работа. Само се надявам да се свържете с нас, ако усетите, че се задават неприятности или се затруднявате да се овладеете евентуални размирици. За предпочитане преди положението да ескалира, нали?
Корнелиус Андерсен кимна.
— Разбира се. Искате ли да ви разведа из Центъра?
— Добра идея — обади се Кристофер, който до момента не беше обелил дума.
Изправи се и помещението мигом се смали оптически.
Корнелиус Андерсен ги поведе през двора и отвори вратата на едното крило.
— Общо взето, няма какво чак толкова интересно за гледане. Тук са все стаи. Но в дъното на коридора има общо помещение — обясни той, докато крачеше най-отпред.
Помещението се простираше върху седемдесет-осемдесет квадратни метра, доколкото прецени Юнкер на око. В единия ъгъл стоеше маса за тенис и джаги. Четири момчета играеха джаги, смееха се и се забавляваха. В другия ъгъл, около две маси, бяха насядали осем момчета и млади мъже. При влизането на Корнелиус Андерсен и тримата полицаи настъпи тишина. Юнкер си припомни посещението в старческия дом отпреди няколко дни. Бежанският център съвсем не беше занемарен или неподдържан. Личеше, че съвсем наскоро е правен мащабен ремонт. Но както и в старческия дом, и тук освежаването на боята не можеше да скрие усещането за празнота, тревожното очакване на нещо безсмислено. На смъртта в старческия дом. На бъдещето в бежанския център.
Корнелиус Андерсен застана насред помещението и заговори на английски с отчетлив датски акцент:
— Слушайте, момчета. Както част от вас вече знаят, в Сенсте отвори врати полицейски участък. Там работят тези трима полицаи. Тук са, за да пазят вас и всички жители на нашия град. Поздравете ги с добре дошли.