Продължаваше да цари тишина. Край една маса седяха трима бежанци, на външен вид и излъчване не момчета, не тийнейджъри, а направо мъже. „Ако те са под осемнайсет, аз съм още на четирийсет и до пенсия ми остава много“ — помисли си Юнкер.
Един от тези тримата, жилест, мургав тип с дълга, пригладена назад въгленовочерна коса и голяма брада, вдигна дясната си ръка и оформи кръгче с палец и показалец. В отговор Кристофер се усмихна широко и върна жеста с вдигнат нагоре палец. Набиха хвана ръката на колегата си и я натисна надолу. С решителна стъпка отиде до масата на тримата бежанци и застана пред дългокосия. Той се изправи. Извисяваше се една глава над Набиха. Тя вдигна лице и се втренчи в очите му. И той я гледаше втренчено, а от всяка негова фибра струеше презрение. Стояха така в продължение на няколко секунди. После тя забоде показалеца си в гърдите му. Той понечи да замахне, но се овладя.
— Никога повече не прави това пред полицай. А впрочем и пред когото и да било. Тук си гост, дявол да го вземе. Дръж се подобаващо — изрече ледено Набиха.
Другите двама до масата се изправиха пред нея като стена. За около пет секунди тя прикова поглед в тях.
— Това се отнася и за вас — уточни, завъртя се на пети и се върна при колегите си.
Кристофер я гледаше изумено.
— Какво се случи? — попита я.
— Нали го видя какво направи.
— Да. И?
— Знаеш ли какво означава този жест?
— Да. — Кристофер направи кръгче с показалеца и палеца си. — Всичко е окей. Шест. Ток и жица.
— В Хернинг — може би. Но не и в Близкия изток.
— И какво означава този жест там?
— Анус.
— Да му се не види. — Кристофер хвърли поглед към тримата бежанци. — Не знаех.
— Нали уж си бил в Афганистан? — подхвърли Набиха.
Кристофер отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му.
— Предлагам да продължим нататък — прокашля се Юнкер.
На връщане към главната сграда Корнелиус Андерсен спря на двора.
— Само да ви предупредя, че двама от онези типове са сред заподозрените в изнасилването, за което положително сте разбрали. Единият… този, с когото ти… говори, Набиха, е тунизиец, а другият, най-високият от тримата — сириец. Срещу двамата тече разследване, но още не им е повдигнато обвинение.
— Ще се погрижим този случай да бъде разкрит — обеща Юнкер.
— Изроди — промърмори Набиха.
Корнелиус Андерсен я погледна.
— Все пак те не са осъдени. Както казах, дори не им е повдигнато обвинение.
— Надявам се да ги осъдят.
— Няма откъде да знаеш дали те са го извършили. Не можеш да…
— Виж какво ще ти кажа — прекъсна го тя. — Тези типове са ми ясни. Знам как се отнасят към жените. Особено към европейките.
Корнелиус Андерсен леко поклати глава. Понечи да отговори, но Набиха го спря:
— Тези типове са ми ясни — повтори натъртено тя.
Телефонът на Юнкер звънна. Той го извади от джоба си и погледна екранчето.
— Извинете ме за секунда. — Отдръпна се на няколко метра и застана гърбом към другите. — Да, моля.
— Обаждам се от дежурната част.
— Кажете.
— С нас се свърза жена — съдейки по гласа й, възрастна. Живеела на улица „Овердреусвай“ 68. Това е точно пред…
— Знам къде е.
— А, добре. Та, въпросната госпожа се чуди защо от близо седмица не е виждала никакво движение в съседската къща.
— Не е задължително това да е повод за притеснение. Може съседът да е заминал на почивка…
— Ами, там е работата, че… не е само един съсед, а са двойка, семейство.
— Ясно. И? — Юнкер се бореше с раздразнението, което неизменно изпитваше към хора, започващи всяко изречение с „ами“.
— Ами, въпросните мъж и жена имали две кучета. Едра порода или поне така твърди съседката.
Юнкер въздъхна нетърпеливо. Дежурният звучеше млад и неопитен. Заради терористичния акт в Копенхаген се наложи трийсетина полицаи от провинцията да заминат за столицата. И в местните полицейски управления пуснаха на терена играчи от резервната скамейка.
— Та, тези кучета стояли заключени в клетка на двора по цял ден, а май и през цялото денонощие. Съседката твърди, че по принцип не вдигали шум. Е, ако някой приближал към къщата, почвали да лаят, разбира се. Или ако наблизо претича заек или котка. — Дежурният млъкна.
„Боже, дай ми сили“ — помоли се Юнкер, но продължи да мълчи.
— Колега, там ли си? — попита дежурният след няколко секунди мълчание.
— Да — въздъхна Юнкер. — Ще ми кажеш ли най-сетне какъв е проблемът с тези кучета?