Двете момчета не се скараха, но помежду им сякаш се спусна завеса. Дружбата им охладня, известно време се срещаха през голямото междучасие, ала престанаха да си ходят на гости.
„Какво ли е станало с Расмус?“ — запита се Юнкер на път към входната врата. Набиха и Кристофер го следваха. Вратата беше боядисана наскоро. Юнкер почука три пъти с мандалото. Тишина. След десет секунди почука пак. Нищо. Натисна дръжката. Заключено.
— Минете отзад и надникнете през прозорците. Аз ще огледам отпред. Тук живеят мъж и жена, семейство — поясни Юнкер.
Двамата полицаи кимнаха и се изгубиха зад ъгъла. В продължение на няколко минути кучетата мълчаха. При вида на хората обаче започнаха да ръмжат и да лаят като бесни. Кристофер процеди някаква команда и животните притихнаха за няколко секунди, но после подновиха досадния си вой.
Юнкер погледна нагоре. Сива пелена забулваше небето, а белият слънчев диск, едва загатнат зад облаците, се беше спуснал, макар още да беше само един на обяд. Студът захапа участък гола кожа на тила му, където шалът се бе изхлузил, и по гръбнака му полазиха ледени тръпки. Юнкер потрепери, оправи шала, за да спре притока на мразовит въздух към тялото си, и надмогна почти непреодолимото си желание да се върне в колата на топло, да се облегне, да затвори очи и да си пусне музика.
— Baby this town rips the bones from your back, it’s a death trap, it’s a suicide rap, we gotta get out while we’re young, cause tramps like us, baby, we were bom to run — затананика си той, докато отиваше към прозореца вдясно от входната врата.
Доближи лице до прозореца и опря нос в стъклото — беше по-студено дори от носа му. Направи козирка с ръце, за да засенчи бледата дневна светлина и да не вижда отражението си в прозореца. Вгледа се във вътрешността на къщата. Кухня. Бели кухненски шкафове, светлосиви ламинирани плотове, бяла печка, бял хладилник с фризер, никакви признаци на живот. Юнкер продължи към следващия прозорец. Оттам се виждаше неръждаема метална мивка. Върху крана за водата беше провесен светложълт парцал. На кухненската маса до мивката стоеше стъклена чаша — първи признак, че тук има или е имало живо същество. С изключение на кучетата, разбира се, напомни си Юнкер. На отсрещната стена се виждаше затворена врата, вероятно към трапезария. От следващия прозорец пак се откриваше гледка към кухнята, а по-тесният, матиран прозорец бе логично да е на банята. Юнкер продължи напред. Между спуснатата пред четвъртия прозорец щора и перваза зееше тесен процеп. Юнкер се наведе и надникна. В тъмното различи очертанията на легло и гардероб.
— Юнкер. Шефе.
Той се изправи.
— Ела отзад — подкани го Кристофер.
Зад къщата се простираше обширна морава, опасана от нисък жив плет. От плета до черните сенки на гората имаше стотина метра. Дворната кучешка клетка се намираше до единия хамбар. Кучетата мълчаливо се взираха в тримата непознати. Добермани, веднага разпозна породата Юнкер. Застанала върху облицована с плочи тераса, Набиха надничаше през двукрила касетирана врата. Юнкер се приближи. Тя отметна леко глава към вратата, но не каза нищо.
Сигурно там се намира трапезарията, в която се влиза от кухнята, предположи Юнкер и надникна. Стаята беше просторна, четириъгълна, десет на четири метра. В единия край той различи голям тъмен ъглов диван и холна масичка.
— Погледни в другата посока — посъветва го Набиха.
Юнкер обърна глава. И веднага видя трупа. Заради мрака не успя да прецени дали е мъж, или жена. За жена тялото му се стори твърде голямо. От какъвто и пол да беше човекът, седеше до маса за хранене на стол без подлакътници от светло дърво. Главата и горната част от тялото лежаха проснати върху масата. До главата се бе образувала тъмна локва.
„Проклятие“ — помисли си Юнкер и усети как пулсът му се ускорява, а надбъбречните му жлези започват да изтласкват адреналин по кръвоносните съдове.
Седемнайсета глава
Завари кафене „Околосветско пътешествие“ почти празно. Сине се огледа. До прозорците седяха възрастен мъж, негова връстница и млада жена. Хикс още го нямаше. Поръча си лате и кроасан и се настани на една маса, най-далеч от тримата клиенти.