— Кога го видя за последно?
— Беше някъде през… 2013-а или в края на 2012-а, нещо такова. Около половин година преди да го убият в Сирия. Всъщност защо ме разпитваш за него? — Хикс погледна Сине.
Тя събра от масата трохите от кроасана и си избърса устата със салфетка. Мислеше. Хикс мълчеше.
— Ще ти разкрия нещо, но никому нито дума. Разбираш ли? Трябва да го запазиш в пълна тайна.
— Както кажеш.
— Симон Спрангструп е жив, та дрънка. И се намира в Дания.
— Какво говориш?
Хикс изглеждаше искрено изненадан.
— Да, жив и здрав е. Разпознахме го на кадър от охранителна камера, заснет няколко дни преди Коледа.
— Той има ли нещо общо с…
— Не знаем.
— Заподозрян ли е?
— Върл датски ислямист, врял и кипял на бойното поле и прекарал няколко години в нелегалност, изведнъж се появява в Дания броени дни преди мащабна терористична атака. Ти как мислиш? — усмихна се горчиво Сине.
Хикс кимна.
— Да, да, разбира се, че е заподозрян.
— И напоследък не си го виждал? И не си чувал нищо за него?
— Не съм. — Хикс звучеше обиден. — Ако бях, щях да ти кажа.
— Сигурен ли си?
— Да, дявол да го вземе.
— Извинявай за въпроса, но все пак досега не ми беше казал за краткия си флирт с „Хизб ат-Тахрир“ и…
— И защо да ти казвам? Залитането ми няма никаква връзка с човека, който съм днес. Убежденията ми претърпяха коренна промяна. Работя в името на съвсем различни цели.
— И все пак може би щеше да е добре да го знам.
— Ти да не би да си ми разказала всичко за себе си? Да си ми разкрила всичките си тайни от миналото?
— По-различно е.
— Не, Сине. — Той я погледна с тъжни очи. — Не е по-различно. Съвсем същото е.
Осемнайсета глава
Юнкер отстъпи крачка назад. Няколко секунди остана втренчен в отражението си в стъклото на вратата, опитвайки се да осмисли картината. В стаята имаше видимо мъртъв човек. Набиха и Кристофер гледаха началника. Той се обърна към тях.
— Добре. Ето какво ще направим. Кристофер, заобиколи и застани до главния вход. Отпред има още една врата — сигурно към мокро помещение или нещо подобно. Дръж под око и нея. Набиха, ти стой тук, а аз ще вляза. Само преди това да намеря с какво да счупя прозореца.
— Ако влезем, не рискуваме ли да унищожим улики? — попита тя.
— Да, но трябва да разберем дали човекът вътре е мъртъв, нали? И дали в къщата няма и други.
Набиха кимна. Кристофер отиде до невисок дувар. Наведе се, взе камък с големината на юмрук и го подаде на Юнкер.
— Благодаря. Сега върви отпред.
Юнкер не си носеше оръжието. Беше го оставил в сейф в участъка. Дали да поиска от Набиха нейния пистолет? Не. Тя ще охранява задната врата и пистолетът ще й трябва.
Юнкер претегли камъка в дланта си. Към два килограма, предположи. Очакваше да му свърши работа. Заби го в прозореца, чу се сух трясък и парчета стъкло се посипаха безшумно по килима в стаята. Юнкер вдиша и долови слаба, но крайно специфична миризма. Усетиш ли я веднъж в ноздрите си, никога не я забравяш. Човекът в къщата е мъртъв, заключи Юнкер. Промуши облечената си в ръкавица ръка през отвора, завъртя топката и дръпна вратата. Отваряше се навън. С периферното си зрение видя как Набиха потръпна, когато смрадта я блъсна. Смъртта бе настъпила най-малко преди четири дни, прецени Юнкер. Установи, че сладникавата миризма на разложение е примесена със зловоние на изпражнения. Прекрачи прага и се ориентира в разположението на помещенията. Врата отсреща водеше към кухнята. Вдясно стоеше ъгловият диван, вляво — масата за хранене и трупът. Очите на Юнкер привикнаха към слабата светлина и той установи, че мъртвецът е мъж. Свърна наляво и тръгна плътно покрай стената. Не такъв маршрут би избрал при други обстоятелства. Стигна до масичката и зави под деветдесет градуса към мъжа.
Ако изпитваше дори най-малкото съмнение дали човекът е жив, или мъртъв, още в самото начало щеше да провери за пулс. Но при дадените обстоятелства това беше абсолютно ненужно. Смрадта стигаше да си направи съответния извод. Освен това плешивата глава на мъжа беше буквално разцепена на две. Значително количество тъмна кръв бе изтекла от раната върху масата и се бе съсирила в гъста пихтия, примесена с бучици сива мозъчна тъкан. Не се виждаха ларви, забеляза Юнкер. Явно в къщата нямаше мухи. Трупът не беше кой знае колко подут. Облак от кървави пръски образуваше ветрило върху светлия плот на масата. Кръв бе опръскала и килима. Мъжът беше застопорен за стола със сребристосиво тиксо. Сто процента беше убит на мястото, където седеше в момента.