Върна се в антрето. Качи се на втория етаж. Продължи да се движи плътно покрай стената, за да не унищожи евентуални следи. При всяка негова крачка се чуваше скърцане. Озова се в стая, горе-долу наполовина колкото долната. През две капандури влизаше светлина. И тук мебелировката беше съвсем оскъдна. До едната скосена стена имаше бюро и стол с тъмносиня тапицерия, а над тях — няколко етажерки, запълнени с класьори. Пред отсрещната стена стояха два еднакви фотьойла със закръглени подлакътници и платнена тапицерия, а между тях — бяла лакирана квадратна маса. И толкова. В другия край на стаята имаше още една врата. От бравата стърчеше ключ. Юнкер натисна дръжката. Не беше заключено. Оттам се влизаше в другата половина на подпокривния етаж, която обаче не беше пригодена за живеене. Върху тънкия слой прах отвъд прага Юнкер различи следи от стъпки. Предпазливо затвори вратата и отиде до другата врата. Отвори я. Появи се малка спалня. До едната стена имаше легло, широко около метър. До другата — бял гардероб и малък скрин. Отвори гардероба. Оказа се празен. Самотно дамско палто висеше на закачалка. Юнкер прекрачи до леглото, коленичи, повдигна бежовата кувертюра и надникна отдолу. Нищо.
За петнайсет минути претършува всички стаи и шкафове в къщата. Не намери жив човек. Излезе през задната врата и я затвори, пъхвайки ръка през счупения прозорец.
— Празно е — съобщи на Набиха.
— Как изглежда?
Юнкер се позамисли, преди да отговори.
— Не съм влизал в обитавана къща, толкова стерилно почистена от… — Той зарея поглед към гората. — С риск да ти прозвучи идиотски, но вътре няма и следа от човешко присъствие. Почти не личи тук да са живели двама души.
— И две кучета.
— Още отсега мога да заявя с кажи-речи стопроцентова сигурност, че кучетата много рядко са влизали в къщата или даже изобщо не са влизали. Момент да звънна тук-там.
Юнкер заобиколи къщата. Набиха тръгна с него. На двора Кристофер пристъпваше от крак на крак и разтриваше ръце, за да не замръзне. Юнкер го изгледа ядосано.
— Защо не отиде поне на асфалта, вместо да тъпчеш като бизон? Ами ако по чакъла има следи?
— В този студ? Всичко е замръзнало на няколко метра дълбочина.
— В Дания почвата замръзва максимум на метър дълбочина. Терминът е „незамръзваща дълбочина“ — уточни назидателно Юнкер, обърна гръб на Кристофер и отиде до гаражната порта в едната стопанска постройка.
Наведе се, хвана хромираната дръжка и я натисна. Вратата се отвори без съпротива. Юнкер влезе. Вътре нямаше автомобил. Освен гараж в сградата имаше и няколко бокса за коне. В един ъгъл беше вградена ниска вратичка. „Сигурно е свързана с кучешката клетка“, съобрази Юнкер. На пода беше нахвърляна малко слама. Стояха и две кофи. Едната — празна, другата — с малко вода на дъното. Това обясняваше защо кучетата не бяха умрели от жажда и студ.
Юнкер излезе и затвори вратата. Отиде да провери и другата стопанска постройка. Металната врата се оказа заключена. Качи се отпред в колата, свали си ръкавиците, извади си мобилния и чукна няколко пъти по екранчето.
— Дежурната оперативна централа. Слушам ви.
Юнкер позна гласа. Преди час и половина бе разговарял със същия служител.
— Обажда се Юнкер. На „Овердреусвай“ имаме труп. Убийство.
В продължение на няколко секунди се възцари мълчание.
— Убийство? Напълно ли си сигурен?
— Да. Освен ако не смяташ, че е възможно мъртвият сам да си е разцепил черепа с предмет от рода на бейзболна бухалка, после да е скрил бухалката или, например, да я е глътнал и накрая да е седнал до масата да умре… Правдоподобно ли ти се струва?
— Неее…
— Добре. Ще ме свържеш ли с вашия шеф на „Убийства“? Скаке се казваше, нали?
— В момента е в Копенхаген. Заради атентата, нали знаеш.
— Да, знам, че в Копенхаген беше извършен атентат. Кой го замества?
— В момента никой. Мястото е вакантно.
— Хммм. Дай ми Мьорк.
— Свързвам те.
Сигналът „свободно“ не прозвуча докрай.
— Тук Йонас Мьорк.
Юнкер изпита леко раздразнение, задето началникът на окръжното управление използва думата тук. Че къде да е, освен тук?
— Юнкер. — И след кратка пауза не се сдържа да добави: — Тук.
Но подобни язвителни подхвърляния не оказваха никакво влияние върху Йонас Мьорк. Само трийсет и девет годишен, той беше най-младият началник на полицейско управление в страната и при това сервилен до подлизурство, речовит и образован, с две думи архетипът на онова, което началникът на националната полиция при тържествени събития обичаше да описва като „модерен лидер в датската полицейска система“.