— Юнкер, приятелю! — възкликна Мьорк радостно и топло. Юнкер почти усети как ухото му се загрява. По свойското обръщение на Мьорк човек трудно би се досетил, че двамата с Юнкер са се запознали преди две седмици и тяхната първа среща засега си остава единствена. — Какво да направя за теб? Как върви в Сенсте? Добре ли я карате?
Юнкер се поколеба на кой от трите въпроса да отговори най-напред и в крайна сметка реши да не отговаря на нито един.
— Имаме убийство — съобщи.
За няколко секунди събеседникът му се умълча.
— Убийство?
Мьорк произнесе думата с такава изненада, все едно Юнкер му е съобщил за бял носорог в Сенсте.
— Да — потвърди Юнкер.
— Майчице. Какво… ъъъ… какво да направим по въпроса?
Например, да го разкриете, изкуши се да отговори Юнкер, но се въздържа.
— Ами точно затова ти се обаждам. Разбрах, че Скаке е в Копенхаген.
— Да, и той, и почти всички други. Едва намираме кой да патрулира. Е, все ще измислим нещо. Убийство! Не можем просто да… коя е жертвата?
— Засега знаем само, че е мъж. Към четирийсетгодишен. Съседката се обадила в…
— И си сигурен, че става дума за… — Йонас Мьорк не се доизказа. — Естествено, че си сигурен. Точно ти няма как да не разпознаеш убийство, нали така, хаха.
— Изключено е — съгласи се Юнкер.
Пак настъпи мълчание. За четири-пет секунди.
— Виж, Юнкер — подхвана Мьорк. — Отлично знам, че в служебните ти задължения като шеф на малък участък не влиза да ръководиш разследване на убийство. Но при сегашната извънредна ситуация… и при положение че разполагаме с капацитет като теб… би било направо глупаво да… Съгласен ли си да поемеш случая? Добро решение ли ти се струва?
Юнкер не беше споделял с никого, нито дори със съпругата си, че най-вълнуващото, най-смисленото, да не каже най-жизнеутвърждаващото, което изобщо може да си представи, е да разкрива убийства. Често се замисляше дали това не се дължи на психическо заболяване; дали влиза в представите за нормално да изпитваш… казано направо, щастие при мисълта да си заровиш муцуната в трупове, разложени в различна степен; да събираш стотици миниатюрни парченца, за да сглобиш смислена картина; да се опитваш да се вмъкнеш в главата на непознати, за да разбереш гнева, отчаянието, а понякога и озлоблението им. Юнкер обаче не се смяташе за способен да обясни това убедително на себеподобните си и подозираше, че ако се опита, ще го сметнат за луд. Ако ли не дори за откачен колкото престъпниците, които преследва.
— Съгласен съм. Не искам обаче да си имам неприятности, задето на заден план остава основната задача, заради която сме тук. Имам предвид бежанския център и изнасилването…
— Няма, разбира се — увери го Йонас Мьорк. — Ясно е от само себе си. Ще се опитам да ти изпратя един или двама от моите хора да ти помагат. Ти как си със състава? Трима сте, нали?
— Да. Аз, стажант и помощник.
— Те как са?
— Нямам представа. Запознахме се вчера. Стажантът, естествено, е без никакъв опит в разкриването на убийства. Доколкото разбрах, помощничката също.
— Хммм. Но при твоя опит… — Мьорк не се доизказа и продължи: — А какво мислиш за самото убийство? На какво ти прилича? Битов скандал?
— Твърде рано е да се правят предположения. Не знаем къде е съпругата на убития. Не е в къщата. Престъплението може да е от битов характер, но може и да не е, защото е изключително… жестоко. Както отбелязах, твърде рано е…
— Добре, добре. Ами, в такъв случай…
Юнкер усети, че Йонас Мьорк се кани да приключи разговора.
— Само последно. Ще изпратиш ли някой да ни донесе ръкавици, предпазни маски, костюми, заградителни ленти и прочее. В колата нямам нищо. Да се обадя ли в Националния център по криминалистика?
— Обади се. Ще изпратя човек. Ще се чуем пак.
— Между другото… ще ни е нужен и ветеринар. Тук има две кучета, за които някой трябва да се погрижи.
— В какъв смисъл?
— Да ги упои. Не ми се вярва нормален човек да пожелае да влезе при двата звяра в клетка зад къщата. Като гледам, от няколко дни не са яли. Нека твоят човек да донесе и кучешка храна. Сигурно и в къщата има, но точно в момента не е подходящо да тършуваме.
— Кучешка храна? Добре, ще се погрижа. Чао ти.
Йонас Мьорк затвори, преди Юнкер да успее да каже още нещо. „Чао ти“ се нареждаше на челно място в списъка с най-омразните на Юнкер думи и изрази. Погледна през прозореца. Двамата му подчинени зъзнеха здравата. Юнкер обмисли положението, отвори указателя в мобилния си телефон, набра НЦК, Националния център по криминалистика, ситуиран в Айбю, и поиска да изпратят екип от криминалисти в Сенсте.