Слезе от колата и отиде при Кристофер и Набиха.
— Преди да пристигне групата за оглед, ще мине около час и половина. Набиха, мисля си, дай през това време да разпитаме съседката. Кристофер, ти оставаш тук да държиш къщата под око. Ако искаш, качи се в колата.
Кристофер го погледна с подобие на благодарност.
Жълтата тухлена къща се намираше в непосредствена близост до улицата. Зад прозорците висяха жълтеникави тънки пердета, а по первазите на прозорците бяха наредени саксии с избуяли цветя. Юнкер и Набиха се приближиха. Едно перде се размърда леко. Той почука и вратата се отвори кажи-речи след секунда.
— Добър ден. От полицията сме. Казвам се Мартин Юнкер, а това е Набиха Халид. Вие сте се обадили в полицията, нали?
— Да — потвърди жената.
Беше по-дребна от Набиха, но по-яка, с изцяло побеляла коса, до половината накъдрена, с големи очила — навярно купени през осемдесетте, предположи Юнкер. Върху светла жилетка и тъмнокафява пола беше препасала червена карирана престилка с джоб. Изглеждаше между седемдесет- и осемдесетгодишна. Говореше на мелодично зеландско наречие.
— Може ли да влезем?
— Ама разбира се, моля.
Двамата полицаи си избърсаха обувките на изтривалката и окачиха връхните си дрехи на закачалка в антрето. Жената ги въведе в дневната. Посочи кръгла маса за хранене от тиково дърво.
— Заповядайте, седнете.
— Благодаря — кимна Юнкер.
Той и Набиха се настаниха до масата. В стаята се носеше миризма на мокра пръст от многото саксийни растения и на пури. Юнкер почти беше забравил този аромат. Навсякъде висяха коледни джуджета, хартиени гирлянди и хартиени звезди. Истинска армия от дядоколедовци, сламени еленчета и подобни декоративни фигурки окупираше всеки квадратен сантиметър от маси, скринове и первази.
— Ще пийнете ли кафе? Имам готово в каната. Сигурно сте умрели от студ.
Набиха отвори уста, но Юнкер я стрелна с поглед и преди тя да обели и думичка, отговори:
— С удоволствие.
Набиха го изгледа враждебно, но си замълча.
След по-малко от минута старицата се върна с чаши и термокана върху поднос. Наля кафе. От вътрешния джоб на якето си Юнкер извади малък бележник.
— Ако обичате, ще ми кажете ли двете си имена?
— Йени Лоренц.
— Сама ли живеете?
— Да. Съпругът ми почина преди шест години. Прегази го комбайн.
— О, колко… много съжалявам.
Йени Лоренц кимна и видимо се прегърби. За няколко секунди в ниската стая се възцари пълна тишина. Йени вдигна глава от масата. Погледна първо Юнкер, после Набиха.
— Разбрахте ли защо кучетата на Ларсенови вият?
Набиха се обърна към началника си.
— Значи, съседите ви се казват Ларсенови?
— Да. Той е Бент Ларсен. Като прочутия гросмайстор. Доколкото си спомням, тя се казва Анете. Знам имената им от мои познати.
Юнкер записа сведенията в бележника си и остави химикалката.
— Правилно сте решили да се обадите в полицията. Открихме мъртъв мъж, по всяка вероятност Бент Ларсен.
Старицата се облещи.
— Мъртъв? Боже…
— Явно някой го е убил — продължи Юнкер.
— Господи! — Ужасена, Йени Лоренц запуши устата си с длан.
— Познавате ли добре съседите си? — попита Набиха.
Старицата вдигна чашата си. Ръката й трепереше. Хвана чашата с две ръце и отпи.
— Не — поклати глава енергично. — Даже изобщо. С него съм говорила само един път, а с нея — нито веднъж, нищо че живеят тук от… май станаха три години. — Замисли се.
— А може да има и четири.
— Не е ли малко странно, че тук, в земеделски район извън града, не общувате със съседите си?
— Странно е. — Йени Лоренц се загледа през прозореца.
— Но… — Сведе очи към преплетените си пръсти. — Той не беше особено симпатичен човек. Когато се нанесоха, отидох да ги поздравя с добре дошли. Той отвори вратата и… така де, ако аз съм новодомка и съсед се отбие да ме поздрави… най-малкото ще го поканя да влезе да изпием по едно кафе. Той не направи нищо подобно. Каза само „благодаря“ и „довиждане“. И хлопна вратата под носа ми. Оттогава не съм разговаряла с него.
Старицата отпи глътка кафе.
— Изобщо не исках… — Тя не се доизказа. — А с жената не съм разменяла дори думичка. Само си кимваме, срещнем ли се по улицата, а това се случва много рядко. Тя почти не излиза. И в двора почти не съм я виждала. Той коси тревата и поддържа градината. Той се грижи за кучетата. Разхожда ги. Носи им храна в клетката. Те постоянно са затворени в оная клетка. Излизат само когато той ги изведе на разходка. Тогава ги пуска да тичат свободно и в такива случаи избягвам да излизам. Кучетата не изглеждат никак… — Старицата погледна красноречиво Юнкер. — А с жена му случило ли се е нещо?