Юнкер записа две-три думи в бележника си.
— Не знаем. Не е в къщата.
— Странно.
Йенс Лоренц се позамисли.
— Да не би тя да…?
— Все още не знаем нищо — поклати глава Юнкер. — Двойката има ли деца? Да сте виждали техни роднини, приятели?
— Мисля, че нямат деца. В къщата живеят само двамата. Но няма как да съм сигурна. Възможно е децата им да живеят отделно. Не си спомням да съм виждала някой да ги посещава — нито деца, нито възрастни. Това обаче не означава, че нямат приятели. Както казах, почти не ги познавам.
— Ще ни опишете ли Анете Ларсен? Съпругът й е доста едър.
— И тя беше… как да кажа… доста пълна. И висока. Почти колкото него. Последния път, когато я видях, се беше подстригала съвсем късо. Косата й е… как му казват на този цвят… пастетенокафява. Каквато беше моята, преди да побелее. — Тя се усмихна за кратко. — Освен това…
— Да? Какво друго ви правеше впечатление у семейство Ларсен? Освен че са живеели затворено?
— Не знам… имам чувството, че мъжът… — Старицата се запъна. — Ох, и аз не знам… трудно ми е да го определя.
— Струвал ви се е странен по някакъв начин?
— Да. Или… по-скоро… дръпнат. Но както ви казах, не ги познавам.
— А напоследък да сте забелязали нещо необичайно? Например, някой да се е отбил при тях?
— Не. Нищо различно, освен че кучетата започнаха да вият.
— Добре. Засега това ни е достатъчно, благодарим. — Юнкер надраска нещо в бележника, откъсна листа, прибра в джоба си бележника и химикалката и се надигна.
Набиха и старицата също станаха. Юнкер подаде листа на Йени Лоренц.
— Това е моят номер. Ако се сетите нещо, каквото и да е, обадете ми се. Няма значение по кое време на денонощието. Твърде възможно е да се върнем.
Йени Лоренц кимна, грижливо сгъна листа и го пъхна в джоба на престилката си.
— Не е никак приятно… имам предвид, наоколо е почти безлюдно и…
— Разбирам ви. Но през следващите дни наши колеги ще охраняват местопрестъплението денонощно. А след това… ще действаме според ситуацията. И при най-малкото подозрение вие или някой от тукашните обитатели да се намира в опасност, ние, разбира се, ще вземем мерки. Не се тревожете.
Юнкер се ръкува с нея. Набиха — също.
Внезапно му хрумна нещо.
— Надникнах в гаража на Ларсенови. Беше празен. Знаете ли дали имат кола?
— Имат — кимна старицата. — Опел „Астра“. Десет-дванайсетгодишен. Бял. Седан.
Юнкер я погледна с възхищение. Тя се усмихна.
— Съпругът ми беше автомонтьор. Четирийсет години държахме сервиз в Сенсте.
— Това обяснява всичко — усмихна се Юнкер. „Каква симпатична жена“ — помисли си.
Сбогуваха се. Навън се бе извил вятър. Юнкер повдигна ръкава на палтото си и погледна ръчния си часовник. Още беше едва два и нещо, а сумракът бе започнал да се сгъстява. Юнкер и Набиха тръгнаха към колата и къщата. Вятърът духаше срещу тях и поривите брулеха лицата им. И преди това беше кучи студ, но сега вече бе станало непоносимо. Само за минута ушите на Юнкер замръзнаха. Той си вдигна качулката и я стегна плътно около главата си.
— Много оптимистично успокоение — подхвърли Набиха. — Кое?
— Да не се тревожи, защото сме щели да вземем мерки.
— А според теб какво трябваше да й кажа? Че има пълно основание да се бои, докато наоколо се разхожда убиец?
Набиха сви рамене.
— На мен ми се стори, че тя се е страхувала от Бент Ларсен.
— Хммм — изсумтя Юнкер, сгушен в качулката.
От окръжното управление вече бяха донесли исканите неща. Кристофер опъваше около двора червено-бяла найлонова лента с надпис „полиция“. Лентата плющеше под поривите на вятъра.
— Около целия парцел! — извика му Юнкер.
Кристофер вдигна палец и продължи около оградата.
— Да се качим в колата — предложи Юнкер на Набиха.
Топлината в купето ги удари като с чук. Юнкер усети как кръвта започва да препуска по тялото му. Едва се пребори с желанието да се облегне назад, да затвори очи и да задреме. Замисли се за баща си. Дали старецът ще се сети да хапне за вечеря? Огледът тук обещаваше да се проточи. Дали да не отскочи до вкъщи да провери положението? Юнкер отхвърли идеята. Първите часове от всяко разследване на убийство са ключови. В момента нямаше начин да зареже задълженията си. Свали качулката и ръкавиците и си разкопча палтото.