— Добре. Преди да го приберете в чувал, позабърши кръвта от лицето му и го снимай, става ли? За идентификация.
— Дадено.
— Прати единия криминалист да отскочи до съседната къща и да покаже снимката на възрастната жена, която живее там. Да потвърди самоличността му.
— Ще се отбия лично на тръгване към Копенхаген. Не се притеснявай.
— Благодаря. — Юнкер излезе на терасата.
— Труптрансът пристигна ли? — попита Набиха.
— Преди десет минути.
С труптранса, невзрачен сив микробус, за посветените разпознаваем по вентилатора на покрива, превозваха тленни останки — кои по-запазени, кои по-разложени — на хора, жертви на насилствена смърт, до Съдебномедицинския институт в Държавната болница в Копенхаген. В микробуса пътуваха двама спасители, които припечелваха допълнително, като вършеха доста неприятната работа да пренасят мъртви тела — или каквото е останало от тях — по последния им път. Юнкер поздрави спасителите.
— На лекаря ще му трябва още половин час, после е ваш ред да действате.
С експертите криминалисти се уговори да позвънят в окръжното и да поискат патрулна кола, която да охранява местопрестъплението, след като те приключат работа за деня. Накрая извика Набиха и Кристофер.
— Ще тръгваме. В момента няма какво повече да направим. Да ви хвърля ли до участъка? Набиха, ти ще почнеш да проучваш какво е известно за двойката. Опитай, да речем, да намериш човек от общината, който да ни даде някаква информация.
— Дадено.
Дотук добре, помисли си Юнкер и се качи в колата. Или по-скоро — дотук много зле. Почти никога не се осланяше на интуицията си. Нещо в убийството на Бент Ларсен обаче го безпокоеше, без да може да го конкретизира. Обикновено, започвайки разследване на убийство, изпитваше усещане за контрол. Предстоеше му да реши задача: това е игра, картите са раздадени и макар да не е наясно какви козове държи убиецът, знае, че той, Юнкер, ще играе пръв. Разполага с цял полицейски апарат зад гърба си и краят на двубоя е кажи-речи предизвестен.
Този път обаче не изпитваше същата увереност. Без апарата всичко увисваше на неговите плещи. А в момента не беше никак сигурен, че е по силите му да удържи тази тежест. Запали колата.
28 декември
Деветнайсета глава
За бог знае кой път посегна към джиесема, оставен на пода до леглото. Шест без петнайсет. Значи, от близо два часа лежеше буден. За поредна нощ. Отметна завивката, стана от леглото и влезе в кухничката към стаята в сутерена, която беше наел. Наля вода в електрическата кана, сипа нескафе в една чаша.
Върна се в стаята. Постави чашата с кафе върху пода до телефона и пак се мушна под завивката. Впери поглед в тавана. Проклетото безсъние започна да го изтощава. И физически, и психически. Недоумяваше какво става. От онзи кошмар минаха повече от седем години и всичко беше наред. Досега. Когато навремето се прибра в Дания, мина редовната беседа за травматични преживявания и се съгласи да тръгне на психолог. Терапията протече добре. И той, и психологът споделяха мнението, че е преодолял успешно натрупания стрес. И после изневиделица, след едва месец практика в полицията…
Всяка нощ се повтаряше едно и също. Будеше се, окъпан в пот и с бясно разтуптяно сърце. Някой крещи, това помнеше от съня. Или самият той, или някой друг. Но всъщност в стаята нямаше други хора. Който да бе човекът, надал вика, ехото кънтеше в мрака. То го събуждаше всеки път. И той посягаше към телефона да види колко е часът — напълно излишно, защото знаеше, че е към четири сутринта, плюс-минус няколко минути. Ръцете му лепнеха и той ги бършеше усилено в чаршафа. Не бяха мръсни, просто потни, но влажното, лепкаво усещане го побъркваше. Лягаше по гръб с отворени очи и макар да не искаше, макар с всички сили да се опитваше да мисли за нещо приятно — за семейството си, за приятелката си — филмът тръгваше. Всяка нощ пред него се изнизваше един и същи сюжет.
Намира се в „Пираня“ — бронирана бойна машина. Той е стрелец. Машината е оборудвана със система и той управлява оръжието отвътре — 12,7-милиметрова картечница — с два лоста и екран. Чувства се относително безопасно в бронирания търбух на бронетранспортьора. Всъщност не, не се чувства ни най-малко в безопасност. Тук никъде не е безопасно. И все пак е по-безопасно, отколкото главата и гърдите ти да стърчат от люка на купола, все едно си шибана мишена в стрелбище от пътуващ лунапарк.
Три „Пирани“ се движат в колона. Спазват задължителната дистанция от десет метра помежду си. Пътуват по неравен каменист път в афганистанската провинция Хелманд. Потеглили са от базата „Кемп Бастиън“ и пътуват за аванпост в долината Герешк, където ще сменят свои другари. В танка начело на колоната се возят седем човека. Въздухът в тясната кабина е спарен и тежък, смърди на пот и дизел и Кристофер се бори да не задреме.