Неочаквано избухва крайпътна бомба. Ударната вълна от взрива е толкова мощна, че шестнайсеттонното возило отхвръква настрани, а главата на Кристофер издрънчава в стоманената стена. За късмет каската омекотява удара.
— Нас ли удариха? — изкрещява някой.
— Не, някой от другите! Да излезем!
Отварят задната врата.
— Внимателно. Пазете се от снайперисти.
Как се пазиш от снайперисти в такава ситуация? Невъзможно е. В момента ни остава само да се молим да не дебнат снайперисти, мисли си той, докато тича да извади ранените от другия бронетранспортьор. Ударена е средната „Пираня“. Прекатурена е странично, наполовина в кратер, дълбок минимум метър. Бомбата трябва да е била свръхмощна. За голямо свое учудване той не изпитва страх. Сърцето му блъска, но не е изплашен. Действа съответно; просто повтаря отработеното по време на тренировъчните учения. Получава тунелно зрение, но във вътрешността на „тунела“ вижда всичко ясно.
— Помогнете! — вика войник, който измъква ранен другар от унищожената машина. Ходовата й част е смачкана като кенче от бира.
Войникът е подхванал пострадалия под мишниците. Той пъхва длани под онова, което би трябвало да са сгъвките на коленете му, и го вдига. Краката и долната част от тялото на ранения обаче наподобяват мокра, тежка пихтия, в която не е останала и една здрава костица, всичко е раздробено. Все едно носиш огромна буца пудинг. Няма къде да хванеш за добра опора. Някак успяват да го извлекат и да го положат на земята. Войникът сваля шлема на ранения.
— Помогни ми с бронежилетката — казва.
Раненият е в съзнание. Очите му са изцъклени, отваря и затваря уста като риба на сухо. Казва се Мес. Не е сред най-близките му другари, но го познава добре. Мес сграбчва ръката му. Захватът му е удивително здрав. Той вижда, че клетникът си отива, зениците потъват под клепачите. Мес се бори, мъчи се да запази фокуса, но погледът му се замъглява все повече.
— Стой тук, Мес! — вика той. — Погледни ме, Мес! Мес, за бога, остани с мен!
Но раненият издъхва. Изгубват го.
Поглежда ръцете си, изпоцапани с кръв. И филмът свършва. Всеки път по един и същи начин.
Защо Юнкер повдигна въпроса за посттравматичния стрес? Той не страда от ПТСР. Години наред се чувстваше добре. И сега му няма нищо. Просто всяка нощ се буди. И си спомня инцидента от преди седем години. Не просто си го спомня, а паметта му възкресява всяка дребна подробност, все едно се е случило само преди два часа.
Стана от леглото. Легна по корем на пода, опря длани и се изтласка нагоре. Направи петдесет лицеви опори и се претърколи по гръб. Полежа две-три минути, докато пулсът му спадне. После стана и пак погледна мобилния. Шест и половина. Най-добре да тръгва към участъка. А довечера ще си легне рано.
Какво друго да прави човек в тази провинциална дупка? Освен да работи и да спи? Или поне да се опитва…
Двайсета глава
Аутопсията на Бент Ларсен се проведе в Съдебномедицинския институт в Държавната болница и по-конкретно в секционна зала, известна като зала „Убийства“. Резултатите не предоставиха на разследващите кой знае колко нова информация. Версията на Маркман каква е причината за настъпването на смъртта си остана непроменена. Извън очевидната травма, довела до леталния край, съдебният лекар не регистрира нищо особено. Четирийсет и три годишният мъж беше — подобно на голяма част от сънародниците си — със значително наднормено тегло, а извършените по време на аутопсията разрези на органи и кръвоносни съдове показаха начална фаза на атеросклероза. Ако Бент Ларсен беше останал жив, по всяка вероятност до няколко години щяха да го покосят болести, следствие от нездравословен начин на живот.
— Е, размина му се — отбеляза иронично Маркман.
Час и половина по-късно Юнкер пристигна на площада в Сенсте и паркира на десетина метра от входа, пред някогашната книжарница, където в момента беше спряла патрулка. Юнкер притича до вратата и се мушна на топло в сградата. Завари Набиха и Кристофер седнали пред лаптопите.
— Има ли кафе? — попита Юнкер.
— В пресканата — кимна Кристофер.
— Някой да иска нещо?
И двамата поклатиха глава. Юнкер влезе в задната стаичка, съблече си палтото, наля си кафе и се върна при подчинените си.