— Така или иначе, всичко това са догадки. Оперативните работници са действали изключително експедитивно и още сега можем да отидем на местопрестъплението. Набиха, ти идваш с мен. Двамата ще обследваме всеки сантиметър от къщата.
— А аз какво ще правя? — погледна го със смръщени вежди Кристофер.
— Ще ми се да се заемеш с обвинените в изнасилване момчета…
— Мъже — промърмори Набиха.
— Момчетата — повтори с леко раздразнение Юнкер — от бежанския център. Вече са разпитани и уличени. Прочети протоколите от разпитите. Първо на двамата, с които разговаряхме… сириец и мароканец ли бяха?
— Тунизиец — поправи го Набиха.
— Вярно. И така, внимателно изчети протоколите от разпитите на двамата уличени. После огледай показанията на момичето и заключението от медицинския преглед. А след това ще помислим как да действаме. Става ли?
Младият стажант се подвоуми.
— Разбира се — отговори все пак.
— Супер. Хубаво е в участъка да има човек, та местните да виждат, че сме при тях — добави Юнкер.
Малко се колебаеше дали да остави Кристофер да работи сам по случая, но в крайна сметка прецени, че е приемливо. Непременно обаче трябваше да поговори с него на четири очи. Снощи, докато местеха трупа, Юнкер видя стъписването на стажанта и се обезпокои. Обезпокои го и как Кристофер подскочи като ужилен, когато преди няколко дни го попита за мисията в Афганистан. Да, разговорът беше неизбежен, но нямаше да се състои точно сега.
— Набиха, свърза ли се с общински служител, който да ти разкаже повече за Анете Ларсен?
— Утре сутринта имам среща с началника й.
— Добре.
Йени Лоренц, възрастната съседка на Ларсенови, спомена, че преди години нейни познати общували с убития и неговата съпруга, сети се Юнкер. Утре ще възложи на Набиха да издири въпросните познати.
Той плесна с ръце.
— Е, да вървим, Набиха.
Навън температурата беше спаднала още. Вятърът обаче бе утихнал и студът не се усещаше така остро по кожата, както през предходните няколко дни. През тънък тюлен слой облаци ниското, почти бяло слънце озаряваше засети ниви и стърнища около къщата на Бент и Анете Ларсен. В опразнената клетка зад къщата цареше пълна тишина.
Юнкер паркира на улицата. Слязоха. Той повдигна червено-бялата заградителна лента, Набиха мина под нея и влезе в двора. Началството я последва. Входната врата отвори Петер Лунден — експерт криминалист, към четирийсетгодишен, с характерна грива, която и по форма, и на цвят напомняше старовремска бала сено. Името му почти съвпадаше с името на един от най-жестоките убийци в страната, осъден на доживотен затвор, и Лунден често ставаше обект на кога по-оригинални, кога по-плоски майтапи.
Юнкер, Лунден и Набиха си размениха поздрави.
— Да седнем в кухнята — предложи криминалистът.
— Да си облечем ли предпазни костюми? — попита Юнкер.
— Докато сте в кухнята, няма нужда.
Настаниха се до малка маса за хранене.
— Много сте експедитивни — отбеляза Юнкер.
— Така е. — Криминалистът изглеждаше изморен. — Натискат ни за бързи резултати.
— Представям си. Е, слушам те.
Юнкер извади химикалка и бележник.
Петер Лунден поклати глава и издиша през нос.
— На първо място: никога не съм обследвал толкова чисто жилище. Аз, разбира се, открих косми и обичайния прах по пода, по мебелите и в каналите, но не и в количества, на каквито се натъкваме обикновено. Вратите, первазите и стените блестят, липсват следи от мазни пръсти и дори дребни петънца. Тук е живял поне един човек с мания за чистота.
— Пръстовите отпечатъци на колко души са? — поинтересува се Юнкер.
— На двама. На убития и на още един човек, най-вероятно на съпругата му. Няма следи от пръсти на трети лица. Двойката явно е живеела съвсем изолирано от околния свят. А извършителят — или извършителите — са носели ръкавици, ако, разбира се, убийството не е дело на съпругата. Или пък убиецът е избърсал следите си много старателно. По няколко брави не открихме абсолютно никакви отпечатъци. Без да съм сто процента сигурен, на пръв прочит бих казал, че местопрестъплението е изчистено от професионалисти.
Юнкер си записа в бележника.
— Друго?
— По килима в единия край на дневната има мокро петно. Някой е уринирал върху пода.
Петер Лунден разреши гривата си и тя щръкна във всички посоки. Така вероятно изглежда хамстер, захапал кабел, по който тече ток.
— Според мен по-интересно е онова, което липсва — отбеляза той.