За няколко секунди Набиха застина като статуя. После го последва. Кървавото петно върху масата за хранене беше почерняло.
— Накратко, разследването е на кота нула. Шанс за някакъв напредък имаме, ако открием Анете Ларсен. Затова трябва да…
Телефонът му звънна. Непознат номер.
— Да, моля.
— Добър ден. Обажда се Йенс Расмусен. Съсед съм на баща ви.
О, не, стрелна се мигом в ума на Юнкер.
— Случило ли се е нещо?
— Не, не. Тоест, да… но не е сериозно.
— Какво именно?
— Баща ви обикаляше градината бос, по пижама.
— Моля?
— Видях го по чиста случайност. Тъкмо излизах да пазарувам. Мярнах го през плета и…
— Къде е сега?
— У дома. При нас.
— До петнайсет минути ще съм при вас.
— Успокойте се. Той е добре. Поне доколкото е възможно.
— Ще се видим след малко.
Юнкер прибра телефона си в джоба.
— Станало ли е нещо? — попита Набиха.
— Баща ми…
— Баща ти?
— Да. Налага се да…
— Къде живее той?
— Тук, в Сенсте. Всъщност аз живея при него.
— Живееш при баща си? — попита невярващо тя.
— Да. Защото той… в момента се нуждае от помощ.
До края на живота си, добави наум.
— Какво се е случило?
— Нищо сериозно. Но ще се наложи да отскоча до вкъщи… за час — час и нещо.
— Добре. Аз ще остана да поогледам още. Не сме претърсили другите сгради. Ще се заема, докато се върнеш.
— Добра идея. Е, ще се видим след час.
Юнкер позвъни. Отвори му мъж с неговия ръст, с оредяла коса. Към четирийсет и пет годишен или малко отгоре, прецени Юнкер. Гледаше го добродушно зад очилата. Носеше тъмносини дънки и фланелена риза на червени и черни карета. Протегна ръка.
— Аз съм Йенс. Заповядай, влез.
— Юнкер, приятно ми е.
Юнкер пристъпи в антрето. Къщата явно беше построена горе-долу по същото време като къщата на родителите му, някъде през седемдесетте. Неотдавна я бяха ремонтирали основно. Обстановката, светла, бяла и някак твърде стерилна, напомняше снимка от списание за обзавеждане в чакалня на стоматологичен кабинет. Юнкер се наведе да си събуе ботушите.
— Няма нужда — спря го Йенс Расмусен и с жест го покани в просторно помещение — кухня, хол и дневна в едно. — Вътре е — и тръгна напред.
Юнкер го последва.
Седнал във фотьойл, затворил очи, старецът беше увит в дебело вълнено одеяло. Олекотена завивка загръщаше плътно краката му под коленете. Цялото му тяло трепереше.
— Предложих му чаша чай или друга топла напитка, но не мога да установя контакт с него — каза Йенс Расмусен.
— Понякога наистина е… малко трудно — кимна Юнкер и се приближи до баща си.
— Той… ъъъ… обикаляше и плачеше. Викаше някакво име. Ѐла или нещо подобно. Това, предполагам, е…
— Точно така: майка ми. Почина преди около година.
— Знам. Моите съболезнования.
— Благодаря.
Юнкер приклекна до фотьойла.
— Татко…
Никаква реакция. Юнкер се изправи.
— Ще отскоча до нас да му взема обувки и връхна дреха.
— Няма проблем.
В спалнята на родителите си Юнкер отвори едната врата на големия гардероб, който покриваше цялата стена. Замисли се кога за последно е влизал в тази стая. Било е отдавна, толкова отдавна, че вече бе загубил представа за времето. Но добре си спомняше усещането. Чувстваше се нашественик, нахлул в чужда територия. Припомни си как като малък нощем заставаше на прага и викаше майка си, след като се бе събудил от кошмар. Не изпитваше никакво желание да навлиза в мрака, където едрото туловище на баща му лежеше подобно на заплашителен планински масив в по-далечния край на голямото двойно легло. Тихичко викаше майка си, а тя ставаше от леглото, вземаше го на ръце, занасяше го в стаята му, слагаше го в креватчето му, присядаше на ръба, запяваше приспивна песен и го милваше по косата, докато заспи.
Юнкер потръпна. Беше отворил вратата към крилото на гардероба, където се намираха дрехите на майка му. Пред него се изпречиха бежови и кафяви жилетки, блузи и пуловери, подредени в спретнати купчини. Стояха непобутнати след смъртта й. Юнкер извади няколко сгънати една върху друга блузи и притисна нос в тях. Долови слаб мирис на цигари и на парфюма й. Прибра дрехите вътре и затвори вратата. Отвори другата. Попадна на ватирана маслиненозелена дреха, нещо средно между яке и блуза с цип отпред. Сигурно е останала от времето, когато баща ми ходеше на лов, предположи Юнкер. Извади и чифт чорапи. От закачалката в антрето грабна тъмносиньо палто и черни обувки и се върна в къщата на съседите.