Баща му продължаваше да седи във фотьойла неподвижно, със затворени очи. Юнкер установи, че вече не трепери толкова силно.
— Татко — повика го той.
Старецът не реагира.
Юнкер посегна към рамото му, но ръката му застина във въздуха. Наложи му се да се преодолее, за да докосне стареца. Стисна зъби и сложи длан върху рамото му. Заприличал е на скелет, мина му през ума. Баща му отвори очи и го погледна. Пак се разтрепери. Юнкер се досети, че старецът трепери не само от студ, а и от страх. В очите му се четеше силна уплаха. Юнкер се наведе.
— Спокойно, татко. Аз съм — тихо каза той.
От толкова близо усети миризмата на стареца. Сладникавокисела смрад на урина, на телесни секрети, отделяни със седмици, и на мръсотия. Догади му се. Хвана го срам. От окаяното състояние на баща му? Или от собственото му отвращение? Юнкер се разтрепери и усети как в гърлото му напират сълзи. Преглътна няколко пъти и се помъчи да си възвърне самоконтрола.
— Да помогна ли? — предложи услугите си Йенс Расмусен, който от разстояние наблюдаваше баща и син.
Юнкер понечи да откаже, но размисли и кимна. С общи усилия двамата мъже нахлузиха ловджийската дреха на Моенс Юнкерсен. Юнкер коленичи, обу му чорапи и обувки. Краката на стареца бяха силно зачервени, със засъхнали струйки мръсотия. Жълтите нокти не бяха рязани от месеци и се завиваха като вълчи нокът. Юнкер се молеше баща му да не е получил измръзвания. Двамата мъже го подхванаха под мишниците и го изправиха на крака. Юнкер му помогна да си облече палтото.
— Хайде, татко. Прибираме се вкъщи. — Обърна се към Йенс Расмусен: — Не се чувствай длъжен да ни придружаваш.
— Ще помогна на драго сърце.
— Добре. Благодаря ти.
Тръгнаха. Бащата простена леко. Тримата мъже крачеха едва-едва. Най-сетне заведоха стареца в спалнята. Юнкер му съблече палтото, сложи го да седне и му събу обувките. После с лек натиск го накара да легне, вдигна краката му, качи ги на леглото и го зави. Сбръчканите клепачи бавно се склопиха. Само след половин минута по дишането на стареца Юнкер разбра, че е заспал.
Йенс Расмусен стоеше пред прага на спалнята.
— Благодаря ти за помощта. Много мило от твоя страна — каза Юнкер.
— Дребна работа. Радвам се, че помогнах.
Юнкер си погледна часовника. Откакто тръгна от местопрестъплението, бяха изминали четирийсет и пет минути. Беше време да се връща, но от друга страна, с половин час нямаше да се реши нищо…
— Чаша кафе? — предложи на съседа.
— Ако имаш време — кимна Йенс Расмусен. — При този студ човек замръзва дори да излезе съвсем за кратко.
Отидоха в кухнята.
— Настанявай се. — Юнкер сложи кафето. — От колко време живееш тук?
— В Сенсте ли? Хммм, вече сигурно има десет години. В тази къща обаче сме едва от година.
— Женен си, така ли?
— Да. Имаме две деца. По-малкото още живее при нас.
— Какво работиш?
— И аз, и съпругата ми сме учители.
След пет минути Юнкер стана, извади две чаши, постави ги на масата и наля кафе.
— Между другото, представител съм в градския съвет — добави Расмусен.
— Ясно. Не знаех. От коя партия?
— Датската народна.
— Датската народна партия? Не е ли малко необичайно?
— Какво имаш предвид?
— Ами, ти си учител. А членуваш в Датската народна партия. Там няма много учители, нали?
Йенс Расмусен се усмихна.
— Е, напоследък се поувеличихме, но си прав. Повечето членове на Датската народна партия са с друга професионална ориентация.
Юнкер поднесе чашата към устните си, духна и отпи от горещото кафе.
— А какво е мнението ти за бежанския център? Сигурно си бил против?
— Бях. Много хора сме против, без оглед на партийната ни принадлежност. Никое малко населено място като нашето не би изявило желание на негова територия да бъде изградена институция, която със стопроцентова сигурност ще донесе неприятности.
— Така е. Но този център все трябва да бъде построен някъде, нали?
Йенс Расмусен сви рамене.
— Не можем да продължаваме да приемаме нови и нови бежанци. Пристигналите вече при нас ни създават предостатъчно грижи. Освен това защо… Къде, казваш, живееш? Имам предвид, по принцип, не сега.
— В Копенхаген. В „Картофените редове“, ако знаеш къде е.
— В историческия център, нали?
— Точно така. Пощенският код е същият като на „Йостербру“, но на практика „Картофените редове“ са си част от историческия център.