— И колко приюта за настаняване на непридружени деца бежанци има в момента в „Картофените редове“? А в „Йостербру“ и в историческия център?
Юнкер смръщи вежди.
— Да не се заяждаме за глупости. Чисто пространствено в тези райони няма достатъчно място за изграждане не бежански центрове.
— Ако се бяха впрегнали сериозно, щяха да намерят подходяща сграда, която да преустроят — възрази Йенс Расмусен. — Между другото, много хитро постъпиха. Първо се погрижиха всички предприятия и заводи в провинциална Дания — или Изгнилия банан, или както там ни наричат в Копенхаген — да бъдат закрити, а сега, понеже не могат да намерят място за бежански лагери, използват опразнените промишлени сгради в градове като Сенсте, за да натъпчат вътре бежанците. И всички други проблеми.
Юнкер усети пристъп на раздразнение. Нещата не са толкова прости, искаше му се да възрази. Същевременно обаче си даваше сметка, че аргументите на Йенс Расмусен не са съвсем лишени от основания. Ала преди да отвори уста, съседът продължи:
— Да си говорим откровено. Ние от Датската народна партия до един сме били проклети расисти. Така се разправя. В партийните редици може и да има двама-трима заклети расисти, но такива членуват и в други партии. Лично на мен ми е все едно дали хората са черни, жълти, или розови. Оценявам ги единствено и само според склонността им да създават проблеми и според желанието им да бъдат част от нашето общество. Не само формално, а и реално.
„О, боже — помисли си Юнкер. — Бентът се отприщи.“
— Значи, не те притеснява, че повечето бежанци са мюсюлмани, така ли?
Йенс Расмусен се наведе напред.
— Изслушай ме. Дъщеря ми е омъжена за иранец. Казва се Навид. В средата на осемдесетте родителите му избягали в Дания заради репресивния теократичен режим. Бащата, интелектуалец, преподавател по литература в университета в Техеран, се спречкал с моллите на аятолах Хомейни. Всъщност семейството на Навид са мюсюлмани шиити, но никога не са натрапвали вероизповеданието си на околните. Възприемат религията си като нещо дълбоко лично. Преди две години дъщеря ми и Навид сключиха брак в кметството. Церемонията водих аз. Навид е биотехнолог и работи в „Новозаймс“. И е баща на първото ми внуче. Обичам и него, и семейството му, защото са почтени хора и още с пристигането си на датска земя стремежът им е бил възможно повече да допринасят за благото на нашето общество. И защото са приели, че щом са решили да живеят тук, те трябва да се приспособяват към нас, а не обратното. Имам предвид в културно отношение.
Двамата поседяха мълчаливо. И това доживях да чуя, помисли си Юнкер. Член на Датската народна партия едва ли не да се обяснява в любов на мюсюлмански имигранти…
— Извини ме, нямах намерение да превръщам срещата ни в политически дебат. Според съпругата ми съм нетърпим в това отношение. — Йенс Расмусен се усмихна на Юнкер и смени темата. — Ти си полицай, нали? Да знаеш, че в Сенсте посрещнахме с голяма радост отварянето на местен участък. Не само заради бежанския център, а и защото съществуването на полицейско поделение в града създава приятно усещане, че не всичко се закрива, а от време на време също се и създава.
— Така е — кимна Юнкер.
— Уви, още от самото начало ви затрупаха с работа. Говоря за убийството на Бент Ларсен.
— Познаваше ли го?
— Да. Членуваше в местното партийно сдружение на ДНП, но преди няколко години го изключиха.
— Защо? Не беше достатъчно твърдолинеен ли? — усмихна се накриво Юнкер.
— О, напротив. Виж, той си беше чист расист. В нашата партия сме много демократични по отношение на мненията и изказванията. Бент Ларсен обаче грубо прекрачи границата на допустимото. По мое убеждение беше крайно неприятна личност, глупав простак. И го изхвърлихме.
— Интересно — отбеляза Юнкер. — А после? Имаш ли представа с какво се е занимавал след това? В чисто политически аспект, имам предвид.
— Не. Ако не ме лъже паметта, оттогава не съм разговарял с него. Съветвам те да търсиш сред крайната десница, където се проповядва откровен неонацизъм, прокламира се етническо прочистване и така нататък.
— Добре. — Юнкер си погледна часовника.
Йенс Расмусен стана.
— Благодаря за кафето. Нямам представа какво смяташ да правиш с баща си…
— Нито пък аз.
— Но ако ти потрябва помощ, например, да го наглеждаме от време на време, само кажи. Жена ми е на половин работен ден, та…
— Много мило. Сигурно ще се възползвам от предложението — кимна Юнкер.
Съседът си тръгна. Юнкер се поколеба дали да остане, или да се върне при Набиха и местопрестъплението, разчитайки баща му да поспи няколко часа. Избра да си остане вкъщи. Мисълта как старецът ще се събуди объркан, изтощен и сам-самичък, му се стори непоносима. Звънна на Набиха и й обясни, че присъствието му вкъщи е необходимо.