— Зачеркваме я — потвърди той. — Така броят на заподозрените става нула.
Двайсет и втора глава
Той вкара патрулката в двора на бежанския център и паркира на същото място като предишния път — пред стълбите към входа на основната сграда. И — точно като миналия път — директорът Корнелиус Андерсен се появи широко усмихнат пред вратата още преди Кристофер да слезе от колата. „Този човек не прави ли друго, освен да седи и да чака посетители?“ — зачуди се стажантът. Усмихна се на свой ред.
— Привет! Каква изненада! — Корнелиус Андерсен раздруса енергично голямата лапа на Кристофер. — Заповядайте в кабинета ми. Този път сте сам, а?
— Да. Струпа ни се доста работа и се наложи да се разделим.
— Да му се не види. Убийството, разбира се — кимна замислено директорът. — С какво да ви бъда полезен? Случило ли се е нещо?
— Искам да поговоря с двамата младежи, обвинени в изнасилване. Налага се да уточним още няколко дреболии, преди да предадем делото нататък.
— Дреболии? — Корнелиус Андерсен се почеса по брадата. — За нови разпити ли става дума?
— Да ви кажа, и аз не знам как да го нарека. Разпит е прекалено силно казано. По-скоро бих ги нарекъл няколко пояснителни въпроса.
— Хмм. Не е ли редно да присъства и адвокатът на момчетата? Все пак законът го изисква. — Директорът погледна Кристофер в очите. — Освен това по закон на разпитите трябва да присъства и представител на общинската социална служба, защото момчетата нямат осемнайсет години.
„По дяволите“ — изруга наум Кристофер.
— Защо не питаме момчетата дали ще се съгласят да ми отговорят на няколко въпроса в отсъствието на адвоката им? Наистина ли е необходимо да викаме и общински служител, при положение че вие ще присъствате?
— Ще се повторя: те нямат осемнайсет години и не е въпрос на тяхно решение дали на разпита да присъства адвокат. Настоявам да спазим закона.
Кристофер въздъхна.
— Добре, ще го повикам. Само да звънна няколко телефона.
Въпреки студа излезе на стълбите, извади си мобилния от джоба на якето и набра номер. Разнесоха се четири сигнала „свободно“.
— Да, моля — обади се Юнкер.
— Кристофер съм. Имаме проблем. Андерсен, директорът, настоява адвокатът на момчетата да присъства на разговора.
— В такъв случай не можем да направим нищо. Особено при положение че Андерсен е непреклонен. Допуснем ли процесуално нарушение, прокурорът ще побеснее. Имаш ли номера на адвоката?
— Да. Но не е ли по-уместно ти да…
— Добре, аз ще му звънна. Прати ми номера му в есемес. След като говоря с него, ще ти се обадя.
— Иначе нещо ново? Какво стана с колата?
Отсреща се възцари мълчание.
— Анете Ларсен е мъртва. Убита. Открихме я в багажника.
— Мамка му.
— Съгласен съм. Е, чакам да ми изпратиш номера на адвоката.
— Действам.
След пет минути Юнкер му звънна.
— Свободен е чак в понеделник. В единайсет в бежанския център. Налага се да почакаме.
— По дяволите.
— Предупреди Корнелиус Андерсен да не съобщава на обвинените, че ще ги разпитваме пак. Направи ли го, ще му потърсим наказателна отговорност, така му кажи. После веднага ела в участъка. Ще се видим там.
Кристофер се върна в кабинета. Седнал зад бюрото, Корнелиус Андерсен барабанеше по клавиатурата. Вдигна поглед.
— Е, свързахте ли се?
— Да. Адвокатът ще дойде в единайсет часа в понеделник. Ще се погрижите ли да присъства и преводач?
— Разбира се. Двамата говорят сносен английски, но за всеки случай ще осигурим и преводач.
— Не ги уведомявайте, че ще ги разпитваме пак. Не бива да допускаме да… как да се изразя… да синхронизират показанията си. В по-голяма степен, отколкото са успели досега.
— Откъде знаете, че са го правили?
Кристофер сви рамене.
— Така или иначе, целта ни е да осуетим евентуални бъдещи манипулативни договорки. Затова, моля, не ги осведомявайте за разпита в понеделник.
— Ами ако след закуска решат да се поразходят например?
— Измислете причина да ги задържите в Центъра. В никакъв случай не им казвайте, че възнамеряваме да говорим с тях.
Кристофер се изправи.
— Ще се видим в понеделник. Сам ще намеря вратата. Приятен уикенд.
На двора се размина с двама млади мъже. Крачеха към главния вход. Кристофер им хвърли бегъл поглед и затърси ключа за колата. Нещо обаче, сам не знаеше какво, го подтикна да ги огледа по-внимателно — навярно защото по-високият — симпатичен младеж с гъста черна коса до раменете и рунтави вежди — накуцваше с десния крак. Вятърът разроши косата му и Кристофер забеляза, че горната част от лявото му ухо липсва. Погледите им се срещнаха за две-три секунди. После бежанецът отмести очи. Кристофер го огледа и в гръб. Качи се в колата, пъхна ключа в контактния патрон и го завъртя. В продължение на половин минута стоя втренчен в празното пространство, после изгаси двигателя и слезе от колата. Хукна към стълбището. Вземаше по две стъпала наведнъж. Почука на кабинета на Корнелиус Андерсен.