— Да. Нарича се мотив — подхвърли той, без да си дава труд да прикрива иронията в гласа си. — Трябва да проучим що за хора са били жертвите. Анете Ларсен е работила като социална асистентка — първо в старчески дом, после в социалния патронаж. Той — в кланица, закрита след 2007 година. Набиха, ти говори ли с началника на Анете Ларсен?
— Да, по телефона.
— И какво ти разказа той за нея?
— Тя. Жена е. Не ми каза много. Описа я като надежден служител. Рядко излизала в болнични. Изпълнявала си съвестно задълженията. Срещу нея не са постъпвали никакви оплаквания. Рядко общувала с колегите си. Днес разпитах двама от тях. Потвърдиха същото. Не поддържала връзка с никого от службата, изпълнявала си задълженията и не се месела в чуждите работи. Отбих се в старческия дом и говорих с директорката. Казва се…
— Мона Сьоренсен — подсказа й Юнкер.
— Да. Познаваш ли я?
— Срещал съм се веднъж с нея.
— Аха. И Мона Сьоренсен нямаше какво да добави към вече известното за Анете Ларсен. Преди пет години напуснала дома и най-напред директорката изобщо не си я спомни, та се наложи да извади трудовото й досие. Вътре не откри нищо особено. Единственото странно обстоятелство, за което се сети, беше, че няколко пъти Анете идвала на работа с леки контузии. Веднъж с посинено око и веднъж с бинтована китка. Ударила се в ръба на масата, докато чистела — така обяснила синината. А китката си навехнала при падане. Но и в двата случая не се наложило да отсъства от работа. — Набиха погледна Юнкер. — Възможно е съпругът й да й е посягал.
— Да.
Юнкер се замисли колко по-интересно щеше да е, ако Анете Ларсен беше още жива и заподозряна в убийството на мъжа си. А въпросът дали Бент Ларсен е упражнявал домашно насилие над съпругата си надали имаше отношение към настоящото разследване на двойното убийство. Юнкер се изправи.
— Добре. Две неща. Трябва да се опитаме да намерим бивш колега на Бент Ларсен от кланицата. От закриването й са изминали десет години, но все някой от служителите или от ръководството е останал да живее в града. Набиха, ще се заемеш ли?
— Дадено.
— Говорих с член на местната партийна организация на Датската народна партия. От него разбрах, че преди четири години са изключили Бент Ларсен заради фанатичните му крайнодесни възгледи. Ще се свържа с „Вътрешна сигурност“ да поискам информация дали семейство Ларсен са попадали в полезрението им. Не е изключено.
Погледна часовника. Пет и нещо. Юнкер се надигна. Угризенията, задето баща му прекарва толкова часове сам, глождеха съзнанието му както червей — паднала на земята ябълка, и се примесваха с гузна съвест, задето си тръгва от службата толкова рано в разгара на разследване на убийство.
— Какво ще кажете да изпием по една бира довечера след работа? — предложи неочаквано Набиха. — Петък е все пак.
Кристофер и Юнкер я изгледаха смаяно. Тя се усмихна.
— Не се шашкайте. Не съм ви поканила в леглото си. Кажете честно, няма ли да е приятно? Само по една бира. Най-много две. — Тя погледна Юнкер. — Или това нарушава правилника за отношенията между началник на полицейско управление и неговите подчинени?
— Не мисля — усмихна се накриво той. — Да ти призная, не знам със сигурност.
— Навит съм — отзова се Кристофер.
„Защо не? — помисли си Юнкер. — Сигурно ще е приятно веднъж да не зяпам телевизора, докато старият хърка на дивана.“
— Не знам дали ще мога тази вечер. Ако успея, ще дойда чак към девет.
— Супер — бодро отвърна Набиха. — Какво ще кажете за кръчмата на площада отсреща? Цените са по джоба на бедна полицейска асистентка и на стажант. Голяма бира струва двайсет и пет крони. Евтиния.
— Уговорихме се. Ако не дойда, ще се видим утре сутринта в осем и половина, нали?
Поколеба се дали да не добави „на свежа глава“. Отказа се. Щеше да прозвучи като мърморлив чичка.
Впрочем сутринта Юнкер се събуди в седем. Баща му вече беше станал и се бе облякъл. Юнкер го завари в кухнята. За пръв път от много време старецът го поздрави с добро утро. Изобщо, отдавна не бе изглеждал толкова адекватен. Въпреки това Юнкер взе ключовете му, ключовете на майка си и резервния комплект, окачен на табло в пералното помещение, и заключи всички външни врати, преди да тръгне за работа. По една или друга причина бравите на външните врати се отваряха и отвътре с ключ, а не със завъртане на топка. А възрастният мъж не беше достатъчно пъргав да се покатери и да изпълзи през прозорците — в това Юнкер беше сигурен.