След петнайсет минути подпря велосипеда на стената пред кръчмата. Заведението съществуваше от няколко десетилетия. Имаше го и по време на Юнкеровата младост. Неоновата табела с готически букви върху фасадата си беше същата като преди четирийсет години, когато последно посети кръчмата. Обстановката вътре изглеждаше, ако не недокосната от времето, то поне в общи линии непроменена. Сепарета и бар от кафяво дърво, пейки от боядисани в кафяво талашитени плоскости с виненочервени възглавници за сядане; маси с черни плотове от линолеум, ретро лампи с абажури с пискюли и мокет на шотландско каре. Както и във всички питейни заведения с определена площ, и тук тютюнопушенето беше забранено, но слаба характерна миризма на цигарен дим свидетелстваше за известна степен на гражданско неподчинение сред клиентелата, която дори в тази мразовита делнична вечер бе запълнила повече от половината места. Набиха и Кристофер вече седяха до маса горе-долу в средата на Г-образното помещение. Юнкер им махна. И пред двамата стояха халби и той си поръча голяма бира.
— Веднага — отговори барманката, приблизително негова връстница.
Всъщност привлекателна жена, забеляза той малко разсеяно, докато търсеше банковата си карта; с елегантна, очевидно поддържана фигура, с гъста черна коса, навярно боядисана, и големи бадемовидни очи, обрамчени от гъста мрежа фини бръчици.
— Не приемаме плащания с карта — сви рамене барманката.
— Сериозно? — възкликна смаян Юнкер.
— Да — усмихна му се дружелюбно тя. — Добре дошли в нашата кръчма.
— Ами, благодаря.
Юнкер нямаше навика да носи в себе си пари в брой, но неочаквано се сети, че преди повече от седмица бе изтеглил двеста крони от банкомат. Тогава възнамеряваше да ги остави в кухнята, та баща му да си взема, когато излиза да пазарува. После нещата се промениха и Юнкер преосмисли намеренията си.
Сега извади банкнотата, подаде я на барманката, тя му върна ресто. Изучаваше го с поглед. Вероятно го познаваше от интервюта по телевизията във връзка с разследвания на убийства.
За пръв път Юнкер виждаше Набиха и Кристофер в цивилно облекло. И както се случваше често при среща с колеги в цивилно облекло, той за пореден път се изуми каква промяна настъпва у хората, след като захвърлят униформата. Седна до масата. От сериозната, сърдита асистентка и недодялания, притеснителен стажант не бе останала и следа. Вместо тях край масата се бяха настанили двама души, които бъбреха, смееха се и се държаха, все едно се познават цял живот.
— Добре, че успя да дойдеш. — Набиха вдигна чаша. — Наздраве!
Десет-дванайсет минути говориха на общи теми; как зимата продължава да стиска страната в мразовитата си хватка. Кристофер разказа за възрастната двойка, в чийто дом бе наел стая. Старците почти го осиновили и се отнасяли към него като към ро̀ден син.
Набиха се наведе над масата към Юнкер.
— Малко съм любопитна. Спомена, че живееш с баща си. Как така? Не ми изглеждаш момченцето на татко. — Тя се усмихна.
Юнкер се поколеба доколко да бъде откровен.
— Момченцето на татко? Никога не съм бил. Баща ми страда от деменция. През февруари почина майка ми и оттогава той не се оправя сам. Когато обявиха свободна позиция в Сенсте, реших да кандидатствам. Така ще го наглеждам, докато намеря друго решение. Това е причината…
— Самоотвержена постъпка — отбеляза Кристофер.
— Самоотвержена? Не знам… Какъв друг избор имам?
— Щом родителите ти живеят в Сенсте, значи познаваш града добре?
— Тук съм отрасъл.
— А, не знаех.
— Че откъде ще знаеш?
Набиха отпи от бирата. Не едва-едва, а солидна глътка, забеляза Юнкер.
— Я кажи, женен ли си? — поинтересува се тя.
— Да. — Юнкер пресуши халбата си. — Ей, не е ли редно шефът да почерпи?
— Тъкмо мислех да го предложа — изкиска се високо Кристофер.
Юнкер стана и поръча на бара три големи бири.
— Заповядай, Мартин Юнкерсен. — Барманката постави халбите върху плота. — Седемдесет и пет крони.
Юнкер се стъписа. И името му ли знае? Извади от джоба си намачкана банкнота от сто крони.
— Не ме позна, а? — попита жената.
— Не… — Той се вгледа напрегнато в нея.
— Мария. Мария Нилсен. По-голямата сестра на Расмус, твоя приятел…
Трябваха му няколко секунди да загрее. И внезапно му просветна. Божествено красивата сестра на приятеля от детските години. Недостижимата. Обектът на мокрите му тийнейджърски фантазии. В четирийсет и пет години по-стара версия.
— Боже… Мария… — Той й протегна ръка. Тя я пое. — Господи, извинявай… просто не успях да…