— Не се извинявай, моля те. Минали са само две-три години — пошегува се тя. — И аз не се сетих веднага откъде си ми познат. Но все пак знаех, че си в града; преди няколко седмици писаха за теб във вестника.
— Тези дни си мислех за теб и за Расмус. Нали знаеш, разследвам убийството на… двойното убийство на съпружеската двойка. Навремето вие живеехте в тази къща.
— Да. Странно, като се замисли човек.
Усмихнаха се един на друг.
— Как е Расмус? — поинтересува се Юнкер.
Усмивката на Мария посърна.
— Расмус почина преди много години, само на двайсет и осем. Отиде си от свръхдоза.
Юнкер усети как го бодва съвестта.
— Много съжалявам.
— Не беше щастлив. Така и не се съвзе…
Тя избърса няколко капки бира от барплота.
— Е, в момента съм на работа и… но се радвам, че те видях. Когато имаш време, отбий се да си поговорим повече. Тук съм три-четири пъти в седмицата.
— Непременно — обеща Юнкер, сбогува се с Мария и се върна при Набиха и Кристофер.
— Стара позната, а? — попита Набиха.
— Да. Сестра на най-добрия ми приятел от детските години. Всъщност живееха в къщата на Бент и Анете Ларсен.
— Сериозно? Е, наздраве! И благодарим за бирата.
— Няма нищо.
Преди Юнкер да остави халбата, мобилният му звънна. Погледна номера, изписан върху екрана, и прие разговора.
— Да, моля.
— Обажда се дежурният. В оперативната част постъпи сигнал за пожар в бежанския център.
— Моля?
— Избухнал е пожар. И си помислих…
— Иска ли питане! Потеглям веднага. Благодаря.
— Натам пътува и патрулка. Ще пристигне след десет минути. Тръгнаха пожарникарски коли и две линейки.
— Добре. Обади се на Йонас Мьорк да го уведомиш.
— Слушам. Дочуване.
Набиха и Кристофер погледнаха въпросително Юнкер.
— Бежанският център гори. Тръгвам натам.
— Как така гори? — смая се Кристофер.
— Само това разбрах.
— Да дойдем ли с теб? — Набиха се надигна от стола.
Юнкер се замисли. Много ли пи, за да седне зад волана? Определено доста. И все пак реши да се прибере до вкъщи с велосипеда и да вземе колата.
— След петнайсет минути ме чакайте пред участъка. Вземете си оръжията.
„Какво, по дяволите, става с този град?“ — запита се, докато крачеше по павирания площад.
Завиха към Центъра по кестеновата алея и установиха, че пожарът не е в основната сграда, а в крилото със стаите, тоест, където бяха преди няколко дни. Юнкер паркира в единия ъгъл на двора, за да не пречи на пожарникарските коли, чиито сирени виеха в далечината.
В треперливото зарево на пламъците дребен мъж се щураше объркано насам-натам. Като обезглавена кокошка, помисли си Юнкер. Корнелиус Андерсен ги видя и се спусна към тях.
— Ужас… какъв ужас… — заекваше директорът на бежанския център. Въпреки зверския студ беше червен като божур. Юнкер сложи ръка на рамото му:
— Успокой се, Андерсен. Изведохте ли всички от сградата?
— Не знам. Така мисля, но…
Голяма група бежанци се бяха скупчили насред площада и се взираха в пламъците. По-младите се държаха за ръце. Очите им светеха като лампички върху мургавите изплашени лица.
— Андерсен, има ли пострадали?
— Трима са с изгаряния. Единият — с тежки. Раните изглеждат отвратително… — Гласът му се скърши.
— Опитахте ли се да потушите пожара?
— Да, но…
— С какво?
— Маркучите не стигат дотук и не можем да обливаме през прозореца.
Юнкер въздъхна.
— Ясно. Къде са тримата пострадали?
— В една от стаите. — Корнелиус Андерсен посочи другото крило.
— Набиха, иди да провериш състоянието им — разпореди Юнкер.
Тя кимна.
— Колко служители има в Центъра, освен теб? — обърна се Юнкер към Андерсен.
— Имаш предвид… общо ли?
— Не, имам предвид в момента. Колко души сте на смяна сега?
— Освен мен само още един.
— Добре. Ще го помолиш ли…
— Нея. Жена е.
— Ще я помолиш ли да заведе Набиха при тримата пострадали? Набиха, ако вече не е направено, завийте ги с одеяла, за да не умрат от шок. Андерсен, в другото крило има ли достатъчно голяма стая да побере всички евакуирани?
— Да — общо помещение като онова, в което влязохте онзи ден.
— Добре. Кристофер, заведи хората там. Андерсен, накарай служителката си да състави списък с имената на всички обитатели. Освен ако не разполагаш с вече готов списък? Трябва да се уверим, че вътре не е останал никой.
Корнелиус Андерсен стоеше вкаменен и се взираше в горящата сграда.