— Ехо, Андерсен! Чуваш ли какво ти говоря?
Дребният мъж се сепна.
— Ъъъ… да… да…
— Списък с имената, разбра ли? — повтори Юнкер. — Извикай на помощ всички служители на Центъра!
— Действам.
Корнелиус Андерсен се затътри към главната сграда. Юнкер се приближи възможно най-близо до пожара. Един прозорец беше счупен. Юнкер се съмняваше да го е избила горещината. Другият прозорец на същата стая беше непокътнат.
Червен фолксваген „Пасат“ комби със синя сигнална лампа пристигна в двора. От комбито слезе мъж. Юнкер се запъти към него. Мъжът си сложи лъскава сребриста каска — знак, че е командирът. Юнкер го поздрави.
— Аз съм Юнкерсен, началник на местния полицейски участък.
— Йон Хермансен — представи се пожарникарят. — Всички ли са евакуирани от сградата?
— Тъкмо това уточняваме. Пристигнахме преди пет минути.
— Пострадали?
— Трима — така ми докладваха. Но още не знам колко тежко.
Хермансен кимна. Огледа пламъците.
— Как е избухнал пожарът?
— Нямам представа — сви рамене Юнкер.
— Вътре има ли взривоопасни вещества?
— Какви например?
— Каквито и да е. Хубаво е да съм наясно, преди да пратя вътре хората си. Очевидно нещо в сградата се е подпалило. Съмнявам се пожарът да е тръгнал от стара коледна украса. — Хермансен погледна Юнкер. — Е, така или иначе ще разберем причината.
Пристигнаха две пожарникарски коли и две линейки.
— Ще задействам моя екип. — Пожарникарят тръгна към колите.
Юнкер прекоси двора към другото крило. Кристофер бе успял да вкара на топло в голямото общо помещение всички бежанци. Повечето бяха без връхни дрехи, някои трепереха от студ, други седяха, увити в одеяла и завивки. Мнозина бяха боси.
— Преброи ли ги? — попита Юнкер.
Кристофер кимна.
— Общо петдесет и пет души. Без тримата пострадали. Те са в съседната стая. Набиха е при тях.
Юнкер обходи с поглед множеството. Очите му спряха върху малко мургаво момченце, едва ли имаше повече от десет години. Момченцето го гледаше с необяснимо спокойствие. В тази ситуация би следвало да плаче, помисли си Юнкер. Всяко друго десетгодишно дете, преживяло подобен стрес, ще е готово всеки миг да избухне в сълзи. Той отклони поглед от погледа на момчето и се обърна към Кристофер.
— Ще потърсиш ли още одеяла? Да не вземат да хукнат към горящото крило за завивки.
— Помолих служителката да намери решение.
— Добре.
На вратата се появи Корнелиус Андерсен с лист хартия в ръка.
— Андерсен, тук са общо петдесет и осем души, включително и тримата ранени оттатък. Толкова ли трябва да бъдат?
— Липсва един. Петдесет и девет са.
— Хмм. Направи поименна проверка, за да установиш кой отсъства.
Юнкер влезе в съседната стая. Явно я ползваха като учебна зала: на стената имаше дъска за писане, а масите и столовете бяха подредени П-образно. Двама от пострадалите седяха с одеяла, наметнати върху раменете, а третият, гол до кръста, лежеше странично върху одеяло на пода. Набиха беше коленичила до него. Мъжът стенеше мъчително.
— Изгарянията са сериозни — обясни Набиха. — Явно дрехите му са пламнали.
Юнкер се наведе над бежанеца. Пораженията засягаха гърдите и ръцете му, но най-тежко беше обгорен гърбът: там кожата се бе превърнала в сбръчкана тъмнокафява маса. Съдейки по големите рани по главата на младия мъж, огънят бе обхванал дългата му коса и брадата. Внезапно Юнкер го позна.
— Той ли е? — попита той Набиха.
— Да — кимна тя. — Тунизиецът, обвинен в изнасилване. Другият обвинен, сириецът, също е тук. А третият ранен седеше на една маса с двамата, когато дойдохме да ги разпитваме. Явно тримата са съквартиранти.
Юнкер подуши въздуха.
— Бензин?
— Да.
Юнкер се приближи до двамата седнали младежи. Имаха изгаряния по ръцете, но не толкова тежки като при тунизиеца.
— Какво се случи? — попита той на английски.
— Не знам. Спях. Може би коктейл „Волвото“ или нещо подобно — отговори сириецът. — През прозореца.
— Колко души бяхте в твоята стая? Само вие тримата ли?
— Да.
На вратата се появиха два екипа парамедици.
— Само тези тримата ли са пострадали? — попитаха.
— Доколкото знам, да.
Набиха стана. Парамедиците се заеха да помагат.
— Дали ще прескочи трапа? — прошепна тя на Юнкер.
— Трудно е да се предвиди. Но нещата не изглеждат добре. Ела да идем оттатък.
Корнелиус Андерсен продължаваше да вика бежанците поименно. До него Кристофер седеше със скръстени ръце. Юнкер отиде до единия прозорец и погледна към другото крило. Пожарникарите се бореха ожесточено с пламъците. Изглежда, вече овладяваха огнената стихия. Юнкер се обърна. Андерсен беше приключил.