— Е? Кой липсва? — попита Юнкер.
— Едно момче, Махмуд. Махмуд Хан. На… — погледна списъка — на седемнайсет години. Поне според него е на толкова. От Афганистан. — Корнелиус Андерсен се обърна към Кристофер. — Впрочем вчера ти ме попита точно за него.
Юнкер погледна въпросително стажанта. Кристофер се размърда неловко.
— Просто… ще ти обясня.
— Ще ти бъда много благодарен.
Юнкер почеса наболите си бузи.
— Андерсен, често ли се случва обитател от Центъра да изчезне?
— Ами, какво значи често… случва се.
— Колко често?
— Да речем… два, три, четири пъти в месеца. Различно.
— Защо бягат?
— По различни причини. Някои изобщо не разчитат да получат разрешително за пребиваване и решават да се покрият вдън земя. Или да пробват да се прехвърлят нелегално в друга държава. Няма да успеят, защото отпечатъците им вече са вкарани в системата и където и да потърсят убежище, ще им откажат и ще ги върнат в Дания. Но те са отчаяни и са готови да опитат всичко.
— И този Махмуд Хан е дошъл от… от Афганистан, нали така каза? Какви са шансовете му да получи разрешително за пребиваване?
— Не съм подробно запознат с неговия случай, но все по-малко афганци получават разрешително — това впрочем важи и за гражданите на редица други държави. Доколкото си спомням, говорим за не повече от 25 процента. И броят им продължава да спада.
— А в съседните ни държави пак ли е така?
— Не съм се интересувал от конкретната статистика в Германия и Швеция. Но съм почти сигурен, че и там все по-малко получават разрешително.
— Защо според теб Хан е избягал? За да се пробва в друга държава ли?
— Нямам представа — сви рамене Корнелиус Андерсен. — Но се случва… доста често.
Юнкер се почеса по бузите. По дяволите, как го сърби, като му набоде брадата.
— Тук някъде държите ли бензин?
— Бензин ли? Амиии… имаме няколко градински трактора, косачки и метачни машини и затова разполагаме с няколко туби бензин.
— Заключени ли ги държите?
— Не, доколкото знам.
„Трябва да разпитам всички бежанци поотделно, за да разбера дали са видели или забелязали нещо подозрително — помисли си Юнкер. — Най-добре още сега, преди да са успели да се наговорят.“
— Има ли свободна стая, където да разговаряме с всеки обитател насаме?
— Да, в този коридор има четири помещения, същите като това.
— Добре. Набиха и Кристофер, елате с мен.
Излязоха в коридора. Юнкер си извади мобилния и погледна часа. До полунощ оставаха петнайсет минути.
— Сега слушайте. Ще разпитаме всички дали са чули или видели нещо подозрително. Не проточвайте разпитите, хората сигурно са капнали от умора. Но предпочитам да говорим с тях сега, докато случилото се още им е прясно. Питайте ги дали са забелязали нещо във връзка с пожара.
Двамата кимнаха.
— Всъщност какво се е случило? — попита Набиха.
— Точно това трябва да разберем.
— Дело на ксенофоби? Или акт на отмъщение? Дали е случайно, че пострадали са именно двамата обвинени в изнасилване?
Юнкер я погледна с раздразнение.
— Дайте да се хващаме на работа. Ако действаме експедитивно, ще се справим за час и половина. Андерсен ще следи никой да не се измъкне.
— А ако не знаят английски?
— Тогава не може да се направи нищо. Ще говорим с онези, които знаят.
За два часа разпитаха групата. Мнозина от бежанците бяха заспали и когато идваше техният ред, се налагаше да ги будят. Никой не беше видял нищо, никой не беше чул нищо. Или поне нищо, което да пожелае да сподели с полицията.
— Имам чувството, че част от тях знаят разни работи, но си траят — отбеляза Набиха след последния разпит.
— И аз останах с такова впечатление — съгласи се Юнкер. — Предлагам да приключим за днес. Да се прибираме и да поспим. В колата ще си продължим разговора.
Както обикновено Набиха седна на предната седалка до Юнкер.
— Страховита работа — изкоментира тя. — Две убийства. И умишлен палеж. За по-малко от седмица. В малко градче като Сенсте.
— Да — кимна Юнкер. — Направо…
— Според теб има ли връзка между убийствата и пожара?
— Нямам представа — сви рамене той. — Ти съзираш ли някаква?
— Не и на пръв поглед. Просто се питам каква е вероятността две тежки престъпления, извършени в един и същи град в рамките на толкова кратко време, да нямат нищо общо помежду си.