Малка, помисли си Юнкер. Погледна в огледалото зад обратно виждане. Кристофер дремеше с брадичка, обронена на гърдите.
— Кристофер! — извика Юнкер.
Младият мъж мигом се сепна.
— Да?
— Кажи ми сега за афганеца.
— Ами… — Стажантът завъртя глава и за няколко секунди се взря в мрака. — Когато служех в град Герешк в Афганистан, често между нас, войниците от международната коалиция от едната страна, и местните кланови лидери, от друга, възникваше напрежение. Някои от тях поддържаха приятелски отношения с талибаните, а ние, разбира се, през цялото време се опитвахме да… как да се изразя… да възпрепятстваме развитието на тяхното сътрудничество. С променлив успех… И така, един ден неколцина наши другари — бяха натоварени да се грижат за сътрудничеството ни с афганците — отишли да посетят близко село. Там разбрали, че синът на местен кланов лидер е пострадал много лошо, след като настъпил самоделна мина. Краката му не били откъснати, но получил тежки наранявания. Такива неща се случваха непрекъснато. Докато тичат и играят, децата често се натъкваха на мини. Този кланов лидер обаче беше доста високопоставен в местната йерархия и хората ни полагаха огромни усилия да стоплят отношенията си с него. Според слуховете поддържал връзка с талибаните. Човекът определено беше влиятелна фигура в района. Предложихме му да транспортираме със самолет сина му до Лондон и там да го оперират и евентуално да спасят краката му. Тогава работехме в тясно взаимодействие с британците. Големецът, естествено, се съгласи. Аз и още трима-четирима мои другари потеглихме скорострелно към селото, взехме момчето и го качихме на самолета. После чухме, че операцията минала успешно и лекарите спасили и двата му крака…
Кристофер млъкна за малко.
— И? — подкани го Юнкер.
— Ами… почти сто процента съм сигурен, че именно това момче е въпросният Махмуд Хан.
— И откъде си толкова сигурен? След толкова много години?
— Липсва част от ухото му. Спомням си, че навремето мината разкъса ухото на момчето. Освен това накуцва. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че е той.
Юнкер натисна спирачката, обърна се и погледна Кристофер в очите.
— Да не ми казваш, че син на афгански кланов лидер, симпатизиращ на талибаните, се е опитал да убие трима души и в момента се разхожда на свобода в Сенсте и околностите?
Кристофер мълчеше. Не смееше да погледне началника си.
— Едва ли е нужно да ти казвам, че когато друг път откриеш нещо подобно, трябва да ми го съобщиш. Незабавно.
— Аз, разбира се, щях…
— Казах незабавно.
Кристофер кимна. Юнкер потегли.
— Той позна ли те?
— Не знам. Не мисля. Може би…
Юнкер поклати глава.
— Ама че каша — промърмори.
Минаваше три. Беше оставил двамата си подчинени на площада и сега се прибираше. Пълната луна разпръскваше бяла светлина върху градините и автомобилните алеи в квартала. Ледените кристали по дървета, храсти и тревни площи пред къщите блестяха като милиони скъпоценни камъни. Изгаси двигателя. Страничните огледала се прибраха автоматично с леко жужене. Бордовият компютър угасна. Възцари се тишина. Единствените звуци във вселената бяха тихото шумолене от процесите в организма му; от кръвта, която сърцето вече петдесет и девет години изтласкваше по вените му, и слабото пищене в лявото ухо, негов неизменен спътник толкова отдавна, че Юнкер вече почти не го забелязваше.
Насили се да се мобилизира и да слезе, но потъна още по-надолу в седалката. Усети как тялото му натежава върху черната кожа. Хвана с две ръце волана, наведе се напред и опря чело на ръцете си.
Мислеше за майка си. Преди по-малко от денонощие и половина стоеше в спалнята на родителите си и търсеше топли дрехи за баща си; притисна лицето си в дрехите й и вдъхна уханието й. По-малко от денонощие и половина, а му се струваше цяла вечност. Откакто се настани да живее тук, за пръв път усети присъствието й. И за пръв път от смъртта й осъзна колко много му липсва. Седмици наред го заобикаляха нейни вещи: мебели, в които е седяла, използвани от нея кухненския принадлежности, нейни дрехи. И въпреки това му се струваше, че тя никога не е съществувала. Сянката, която тя представляваше приживе, се бе стопила до лек дъх на цигарен дим и парфюм. Не след дълго този дъх щеше да бъде безвъзвратно заличен от всепроникващата, остра смрад на упадъка и бавната агония на един старец.
Какво щеше да се случи, ако влезе в къщата, запуши с възглавница лицето на баща си и го удуши? Някой щеше ли да се усъмни от какво е починал, когато утре сутринта позвъни на семейния лекар и съобщи, че е открил грохналия си баща безжизнен в леглото; че немощното му, изхабено тяло най-сетне се е предало? Някой щеше ли да изиска да направят аутопсия, да назначат проверка по случая и да разпитат Юнкер? Сега, когато време и сили не достигаха, за да бъдат разкрити извършителите на две брутални екзекуции и на един умишлен палеж?