Подобна постъпка спрямо стареца ще бъде ли наистина милосърден акт?
Юнкер отвори вратата, слезе в арктически сухия, пукащ студ и заключи колата, а тя издаде две бодри бипкания. Още в антрето чу хъркането на стария. Предпазливо открехна вратата на хола. В тъмнината баща му лежеше на дивана, както го бе оставил преди шест часа и нещо. Юнкер изпита благодарност, задето всичко е наред. Или по-точно, задето по време на отсъствието му не се е случила беля.
30 декември
Двайсет и пета глава
Имейлът пристигна в пощенската й кутия в дванайсет и седем.
„Непременно провери СВР“ — гласеше цялото съдържание.
Тя поседя, втренчена в мобилния си телефон. Стана, отиде до кабинета на Мерлин и почука на вратата.
— Имаш ли пет минути? — попита.
Той кимна. Тя хвана един стол до заседателната маса, завъртя го и седна.
— Какво има, Сине?
Тя се поколеба.
— Малко съм объркана… получих два странни имейла.
— Относно какво?
— И аз не знам. Точно затова…
— Какво пише в тях?
— В първия пишеше само „СВР“. Отговорих: „Какво имаш предвид и кой си?“. Току-що получих втори имейл, от същия подател, със съдържание… — Тя погледна в телефона си: „Непременно провери СВР.“
— Службата за военно разузнаване?
— Най-вероятно — сви рамене Сине. — Какво друго би могло да е?
— Не се сещам за друг вариант. Защо, по дяволите, да проверяваме СВР?
— Нямам представа.
— Кой е подателят?
— Jensjensen222@gmail.com.
— Проследи го.
— Ще отнеме време. Дали не се опитва… да ни подтикне да… назначим някаква проверка?
— Каква, например? Въз основа на два имейла? Не знаем дали някой не е решил да ни избудалка. Какво да направя? Да се обадя на Кристоферсен и да му съобщя, че започваме проверка на СВР заради два имейла? Ще се скъса от смях.
Хенрик Кристоферсен, шефът на СВР, юрист по образование и кариерист според враговете си — сравнително многобройна група — най-безскрупулно разблъсквал конкурентите си с лакти. Ерик Мерлин се почеса по главата.
— Отговори на Йенс Йенсен и както му е там името, че ако иска нещо от нас, трябва да бъде по-ясен. Да видим дали ще реагира.
Сине кимна и се изправи.
— Как върви наблюдението и подслушването?
Тя сви рамене.
— Продължават си. Просто още няма никакво развитие. Амира — съпругата на Симон Спрангструп — излезе да пазарува вчера следобед. Повече не е мърдала от апартамента. Обадила се на две приятелки и влязла четири-пет пъти във фейсбук. Споделила е в профила си статия от „Ал-Джазира“ за живота в Дамаск. Засега е използвала само един мобилен телефон с редовен абонамент. И при другата… вдовицата на Тариз… е горе-долу същото. Само веднъж е излизала от апартамента. Едва ли е учудващо предвид ниските температури. Човек си показва носа навън само ако е крайно необходимо. А е и твърде възможно да подозират, че ги наблюдаваме.
Сине не каза на началника, че Амира и Хикс се познават. Искаше първо да говори с Хикс, за да разбере какви, по дяволите, ги върши.
Ерик Мерлин кимна.
— Между другото… как се очертава утрешният график? Трийсет и първи декември е — напомни Сине.
— Благодаря, знам. Мисля да пусна повечето към шест вечерта и да се видим преди обяд на първи януари. Безсмислено е куп служители да киснат в Управлението и да трупат извънредни часове труд, докато останалите са пияни до козирката. А според мен, ако моите хора прекарат няколко часа със семействата си, това ще повдигне бойния им дух. Повечето започват да изнемогват. Лично аз смятам да държа фронта тук, в случай че се случи нещо. И Трулс си предложи услугите да дежури.
— Много мило от негова страна — изрече неутрално Сине.
— Вие какво ще правите?
— Ще ни гостуват наши приятели с децата и съседите. Не знам друго. Нилс организира събирането.
— Няма ли да е приятно да се видиш със семейството си? След атентата почти не си се прибирала.
— Да… сигурно.
— Май не преливаш от въодушевление.
— Напротив, радвам се. Просто… нали знаеш… трудно е да се откъснеш, при положение че няма никакъв напредък. През цялото време не ми излиза от ума. Пропускаме ли нещо? Бъркаме ли някъде?