— Всички сме така — кимна Ерик Мерлин. — И все пак опитай да поразпуснеш. Изпий бутилка вино. Посмей се.
„С удоволствие, но на какво?“ — помисли си Сине.
Върна се в кабинета си. Седна зад бюрото и набра номер на мобилния.
— Здрасти, Сине. Тъкмо се канех да ти звънна. — Хикс звучеше приятно и овладяно както винаги.
— Интересно — отбеляза тя, без да скрие студенината в гласа си. — Трябва да поговорим.
— Става. Ще изчака ли…
— Сега.
— Точно сега ли? Няма да мога да…
— Ще можеш. Не разполагам с време да ходя чак до Шарлотенлун. Къде си?
— Вкъщи, в „Мьолнерпаркен“.
— Добре. След половин час в бар-винарна „Моцарт“ на улица „Моцарт“ до Южното пристанище. Сигурна съм, че районът там… как се изрази ти за Шарлотенлун… е чист откъм ченгета.
— Ами… добре. Щом няма как да го отложим.
— Няма. Важно е. Доскоро.
Сине пристигна първа. Трима редовни клиенти висяха на бара и явно се мъчеха да поправят щетите от поредицата грандиозни пред- и следколедни запои — поне съдейки по цвета на лицата им и тремора, докато се опитваха да придвижат чашата до устата си, без да увредят и двете. Само една маса беше заета — от мъж и жена, които явно нямаха какво да си кажат и изглеждаха полузаспали. Иначе винарната пустееше.
— Бутилка газирана минерална вода — поръча Сине на сервитьора.
В черни габардинени панталони и бяла риза с разкопчана яка, със златен ланец и лъскава, пригладена назад коса, той приличаше досущ на актьор в документален филм за традиционните датски кръчми.
— Момент. Нека са две — поправи се Сине. — С две чаши.
— С удоволствие. Дамата чака компания ли?
— Да.
— Лимон? Лед?
— Всичко.
— С удоволствие, госпожо. Като ще е празник, да е…
— Именно.
Тя плати и избра маса в дъното на заведението. След пет минути влезе Хикс. Видя я веднага.
— Здрасти, Сине.
Верен на навика си, той й подаде ръка и стисна крепко нейната. Седна.
— Здравей — сдържано отговори тя и плъзна към него бутилка с вода и чаша. — Поръчах. Дано нямаш нищо против.
— Нямам. — Хикс си наля, отпи и се облегна.
Впери очи в нейните, но мълчеше. В продължение на десет секунди се взираха безмълвно един в друг.
— Къде беше вчера следобед около… пет часа? — попита Сине.
Той я изгледа безизразно. После се усмихна едва доловимо и бавно кимна.
— Значи, вече знаеш.
— Отговори.
— Бях във „Вътрешен Ньоребру“. По-точно в района на училище „Гюлбер“. И за да съм пределно точен… а вероятно именно това те интересува, на улица „Принцеса Шарлот“.
— Какво правеше там?
— Говорих с една жена. Амира. Омъжена е за Симон Спрангструп. Двамата имат син. Но това ти го знаеш отлично, нали, Сине?
Тя кимна.
— Следиш ли я? Или следиш мен?
— Ние… „Вътрешна сигурност“ ги наблюдава. Аз се включих само за кратко, за да проверя дали всичко върви както трябва.
Тя извади резен лимон от чашата си и изцеди сока във водата.
— Изненадан ли си? Че я наблюдаваме?
— Не… не бих казал — сви рамене той.
— Не би трябвало. Все пак тя е съпругата на заподозрян в извършването на тежък терористичен акт…
— И е напълно логично службите да я държат под око, нали?
— Да. И въпреки това ти се спираш на улицата с нея и говорите близо… десет минути?
— Вярно е.
— Имаш ли представа колко може да те компрометира това? Ако в докладите от наблюдението те впишат като човек, общувал с лице от най-близкото обкръжение на предполагаем терорист…
— Но тя не е заподозряна в нищо, нали? Доколкото ми е известно, Амира не е нито заподозряна, нито уличена в престъпление.
— О, дявол да го вземе, Хикс… Тя е омъжена за закоравял боец на ИД, според нас сред организаторите на терористичната атака, при която деветнайсет души загубиха живота си. За теб не е добре да те засекат в компанията на такава жена. Освен ако не искаш да попаднеш в полезрението на полицията.
Сине въздъхна.
— Всъщност за какво си говорихте с нея? Преди два дни ти твърдеше, че не си чувал да се разправя Симон Спрангструп да е жив и да се намира на територията на Дания.
— И не те излъгах. Но аз, разбира се… как се казва… се поослушах…
— И какво чу?
— Че май е вярно… Спрангструп е в Копенхаген. В етническите среди вървят упорити слухове за участието му в атаката.
— Да, но ние отлично го знаехме още от самото начало. Дявол да го вземе, та ние го имаме на видеозапис. Защо заговори Амира? Каква ти беше целта?