И той й се усмихна.
— Добър вечер, Мария.
— Какво ти се пие? Една бира?
След кратък размисъл Юнкер поклати глава.
— По-скоро чаша червено вино. Имате ли наливно, което става за пиене? — попита той и тутакси си даде сметка колко пренебрежително прозвуча въпросът му. — Не исках да те засегна, просто понякога… знаеш… виното на заведението… — опита се да заглади гафа си той.
Мария се усмихна.
— Няма нужда да се извиняваш. Виното на заведението често е пълен боклук. Но нашето всъщност си го бива, поне според мен. Аржентинско, от добри сортове. Пивко е.
— Добре, една чаша от него.
Мария донесе бутилка и чаша.
— А ти…? Имаш ли време…?
Тя погледна големия часовник над вратата.
— Мога да изляза в кратка почивка. Избери маса, идвам…
Юнкер се огледа и видя свободна маса в дъното на заведението. Седна на пейката. Мария постави на масата две чаши и бутилка, издърпа тъмнокафяв стол и седна срещу Юнкер. Той наля и на двамата и вдигна чашата си.
— Юнкер — каза тя. — Мартин Юнкерсен. Помня те дребничък и слаб. Навремето беше мъничък, нали?
— Да.
— И срамежлив. Срамежливото приятелче на досадния ми по-малък брат.
— Да, срамежлив… такъв бях. А ти беше… няколко години по-голяма, но в онази възраст и една година е от значение. Беше по-зряла.
— Да. — Мария доби сериозен вид. — Прекалено зряла. Пораснах твърде преждевременно — и поклати леко глава. — Разкажи. Как се разви твоят живот?
— Как ли? Да, как наистина? Постъпих в гимназия, после записах право в университета. Идеята беше да… нали знаеш, че Петер, по-големият ми брат…
— Да, спомням си. Голяма трагедия.
Юнкер кимна.
— Според плановете трябваше да стане адвокат и да работи в кантората. След смъртта му сякаш се подразбираше, че аз ще поема по неговия път… бащината воля и прочее. — Той се усмихна горчиво. — Но аз бързо установих, че правото не е моето поприще. Не исках да ставам адвокат, още по-малко — в кантората на баща ми. И прекъснах следването.
— Баща ти, предполагам, не е бил очарован?
— Всъщност го прие доста спокойно. Не вярвам да е вярвал сериозно, че от мен ще излезе кадърен юрист. Аз не бях Петер.
— Не, ти си Мартин. Юнкер. И си станал полицай.
— Първо изкарах казармата, после се помотах наляво-надясно, като се издържах с каквото дойде, и накрая кандидатствах в полицията. И ме приеха…
— Странно. Имам предвид… бил си студент. А през седемдесетте полицията… повечето студенти смятаха полицаите за полуфашисти.
— Да, тогава полицията не се ползваше с голяма популярност. Аз обаче, първо, не бях голям бунтар… не знам… просто не ми беше в кръвта. И второ, винаги съм мечтал да стана криминален инспектор. Като малък четях за Шерлок Холмс. После — криминалетата на Май Шьовал и Пер Вальо. Мартин Бек ми беше кумир. Чела ли си книгите? Повечето са екранизирани.
— Чувала съм за тях — кимна Мария. — И какво, Мартин Юнкерсен стана ли Мартин Бек?
— Ха… И аз не знам. Във всеки случай станах криминален инспектор.
— И то кадърен, предполагам.
— Сигурно — сви рамене Юнкер. — Макар че точно в момента не изглежда съвсем така.
— А в личен план? Женен ли си? Деца?
— Съпругата ми се казва Шарлоте. Женени сме от… сякаш от цяла вечност. Имаме две деца. Вече са големи, разбира се.
— Още ли сте заедно? Ти и Шарлоте?
Той кимна.
— Колко демоде — усмихна се Мария.
— Нали?
„Заедно — помисли си Юнкер. — Още ли съм „заедно“ с Шарлоте?“
— А ти, Мария? Как се разви твоят живот?
— О, не си струва приказката. Детството ми премина в… крайна бедност, но ти го знаеш. Виждаше как живеем.
— Да, беше…
— А баща ми… тормозеше ужасно майка ми. И нас, децата… включително мен.
— Жив ли е?
— Не. Слава богу, почина. Майка ми — също. Преди няколко години.
Юнкер наля вино.
— Омъжена ли си?
— Не. Не ми се отдава да… през годините съм имала доста връзки, но… — сбърчи чело и отпи глътка вино.
— И нямаш деца?
Тя погледна встрани.
— На седемнайсет родих дъщеря. Взеха ми я веднага след раждането и я дадоха за осиновяване.
— И никога не си…?
— Не. Не съм я търсила. Дори не знам дали е жива.
— А не ти ли се е приисквало да…
— Не. Нито веднъж. — Внезапно гласът на Мария стана суров.
— А… кой е бащата?
Тя забоде поглед в масата и помълча няколко секунди.
— Той — отговори.
— Кой? — изгледа я въпросително Юнкер. После му просветна… — О… бил е твоят… твоят…