— В Датската народна партия?
— Да. Там се запознали. Или се познаваха от по-рано? От кланицата? Не си спомням. Но ако не ме лъже паметта, ги изхвърлиха от партията горе-долу по едно и също време.
— Заради крайните им възгледи ли?
— Да. Всъщност откъде знаеш?
— Съседът на баща ми е депутат от ДНП в градския съвет. Сподели с мен, че бил сред вносителите на предложението Ларсен да бъде изключен от партията.
— Да не би да се казва Йенс Расмусен?
— Да. По думите му Бент Ларсен използвал все по-агресивна ксенофобска реторика. Йенс го нарече крайно неприятен тип. Подозирал, че Ларсен е станал неонацист.
— Подозирал? Я стига глупости. Та той беше пределно наясно, че Бент Ларсен и Карстен… бившето ми гадже, поддържаха контакт с шведска неонацистка организация.
— Северното движение за съпротива?
— Нещо такова. Карстен не споделяше с мен кой знае колко за организацията. Всъщност почти нищо. Но проведоха няколко срещи в дома му. Усамотиха се в дневната, аз стоях в кухнята. Йенс Расмусен присъстваше… поне веднъж, доколкото си спомням.
— След изключването на Бент Ларсен от ДНП?
— Да. Съвсем сигурна съм.
— Ясно. Той още ли живее в града?
— Карстен ли? Премести се в Гунльосе, селце на няколко километра от Сенсте. Сещаш ли се къде се намира?
— Да. Как му е фамилията?
— Петерсен.
— Я ми кажи, как се чувстваше като гадже на…
— Не ми пречеше, че Карстен членува в ДНП. Не се вълнувам особено от политика, пък и мнението им по наболели проблеми — нищожния бюджет, отделян за нуждите на възрастните хора, нехайството на копенхагенския елит за градчета като Сенсте, прекалено големия брой чужденци, допускани в страната — ми се струваше… съвсем правилно.
Тя се засмя сухо.
— А и такава като мен… в Сенсте… нямам възможност да бъда придирчива, нали?
Юнкер сбърчи чело.
— Какво говориш? Ти си страхотна жена. Можеш да имаш когото пожелаеш.
Тя се засмя и поклати глава.
— Не, Юнкер, шейсетгодишна жена като мен, с бръчки и с отпусната кожа, не може да има когото пожелае. За една нощ — вероятно; ако е достатъчно пиян. Но да си намериш мил партньор… а Карстен беше много мил с мен.
Усмивката й се изпари и тя забоде очи в масата.
— До един момент.
Мария понечи да стане.
— Когато го изхвърлиха от партията и започна да се задява с шведските нацисти… не издържах. И се разделихме. Е, сега вече наистина трябва да…
Той я проследи с поглед, докато се връщаше зад бара. Дупето й. Краката. Бузите и коремът му горяха. Наля си последното вино и се премести в края на пейката. Качи десния си крак отгоре, но внимаваше ботушът да не докосва ръба, за да не изцапа възглавницата. Затвори очи. Трябва да открие бившето гадже на Мария. И да поговори пак с Йенс Расмусен. Затрупаха го куп ангажименти. Да се обади на Шарлоте. На децата. Пресуши чашата. Стана време да се прибере да нагледа баща си. Вместо това обаче отиде до бара и си поръча втора бутилка вино. И бургер с телешка кайма и задушен лук. Мария му се усмихна. Ах, тази усмивка. Топлината обхвана цялото му тяло. Юнкер се отпусна. Отпусна се за пръв път от месеци.
Юнкер излезе от задушната кръчмарска влага. Студът разнесе мътилката от изпития алкохол и за миг всичко се появи пред очите му с кристална яснота: очертанията на сградите около площада, липите в средата, уличните лампи и техните ореоли, звездите по черното безоблачно нощно небе. Юнкер се олюля, аха да изгуби равновесие, но си го възвърна, заставайки широко разкрачен.
— Орион — промърмори. — Поясът на Орион. Ригел. Бетелгейзе… — Запъна се. Не успя да си спомни другите звезди от съзвездието. При обичайни обстоятелства нямаше да миряса, докато не провери в Гугъл. Но тази вечер беше прекалено пиян. Прекалено пиян за каквато и да било дейност, за шофиране да не говорим. Осъзнаваше го и тръгна покрай редицата къщи, леко олюлявайки се. Стегни се, мъжки. Стреми се да вървиш по правата линия от павета между двете редици тротоарни плочи. Ето, така е по-добре, крачка по крачка, концентрация.
В края на площада сви под прав ъгъл наляво и тръгна по пешеходна алея. Не се мяркаше жива душа, ако не се броят двама задали се срещу него. Съдейки по походката и темпото, бяха млади мъже, но хората така се навличаха, за да не мръзнат в този студ, че беше трудно, почти невъзможно да определиш било пол, било възраст.
Юнкер залитна леко. Павираната линия — неговият ориентир досега — изчезна. Надлъж и нашир пешеходната алея беше настлана не с тротоарни плочи, а с еднообразен килим от сиви бетонни павета. Юнкер се отмести леко вдясно, за да не се блъсне в двамата младежи. Носеха тъмни шапки, нахлупени ниско върху челата, а шалове скриваха долната част от лицата им. Сърцето му се разтуптя, той бръкна в джоба на палтото си и стисна здраво връзката ключове така, че един ключ да стърчи между показалеца и средния му пръст. Разминаха се на два метра разстояние.