— Скапан дърт пияндурник! — изруга единият.
Двамата се разкискаха и отминаха. Юнкер се насили да не се обръща. Съсредоточи се върху задачата да върви по права линия. Обидата малко го жегна. Не „пияндурник“, не „скапан“, а „дърт“. Чисто и просто не можеше да свикне да използват това определение по негов адрес. „Дърт“ или „възрастен“, което му звучеше дори още по-ужасно.
Какво стана с двамата мъже? Да не бяха тръгнали след него? Юнкер спря, приближи се до витрината на близкия магазин и се престори, че разглежда изложените шевни машини. Озърна се надясно. Не, не се виждаха. Сигурно бяха тръгнали към площада.
Юнкер продължи. Вече се чувстваше по-укрепнал в равновесието си. Няколкостотин метра по-нататък свърна надясно, към църквата и гробището, където, положени един до друг, лежаха Петер и майка им. Вървеше по улица между поддържани дворчета със стари еднофамилни къщи със здрава тухлена зидария. Ходеше му се по малка нужда. Избра си къща с неосветени прозорци, навлезе метър навътре по автомобилната алея, свали си ципа. Членът му хладнееше странно в топлата ръка. Напъна, но всъщност струята рукна без усилие, с изненадваща лекота. Опита се да я насочи в плета, за да не плиска твърде силно. Облекчи се, изтръска няколко капки, вдигна си ципа. Пристъпи на тротоара…
Нещо. Сянка… Някаква сянка се плъзна и се изгуби. Беше сигурен. Почти сигурен. Ето там — стотина метра надолу по улицата, до пешеходната алея. Сърцето му се раздумка. Застина неподвижно. Измина минута. Нищо. Изглежда, само му се беше привидяло. Пиян си, каза си той и тръгна. До дома му оставаха десетина минути пеша. Ускори крачка. Наостри слух. Стараеше се да се движи максимално безшумно. Долавя ли стъпки? Затрудняваше се да прецени. Стигна до неосветен участък. Тук уличните лампи не работеха от седмици. Защо, по дяволите, все още никой не ги е поправил? И все пак не беше съвсем тъмно. Бледо лунно сияние озаряваше улицата. Юнкер спря. И го чу: тихо, тихо изхрущяване на пръст и чакъл под внезапно заковала се на място обувка. Юнкер се обърна рязко. Нищо. Вече ни най-малко не се съмняваше. Преследваха го. Един или няколко души.
Какво да направи? Да се завърти кръгом и да се сблъска челно с преследвачите си? Не, пиян е, по дяволите, пиян като кирка. В това състояние дори тийнейджър в що-годе сносна физическа форма ще го опердаши. Да не говорим за дуо мъжаги — ако след него вървяха именно ония двамата, с които се размина по пешеходната алея. Всъщност кои други да са, освен те?
Юнкер тръгна. Ускори темпото още повече. Чуваше единствено стъпките си и запъхтяното си дишане. Устоя на изкушението пак да спре и да се озърне назад. Сега главната му задача беше да се добере до вкъщи. Внезапно се почувства ужасно уязвим. Обзе го гадното усещане, че нещо — бог знае какво — е насочено към гърба му, точно между плешките. Престани най-сетне, скастри се наум, кой ще тръгне да се прицелва в теб с оръжие късно вечер в пуст жилищен квартал. Пиян си. И изморен. И глупав.
Зави по улицата. В края й се намираше къщата на баща му. Хукна. Сто метра, петдесет, десет, ето, стъпи върху автомобилната алея. Скокна върху стъпалото пред външната врата, измъкна връзката ключове, пъхна единия в ключалката. Обърна се.
Застинала неподвижно, прилепена към живия плет, през три къщи нататък по улицата стоеше фигура. В тъмното беше почти невъзможно да се различат очертания, но Юнкер бе напълно сигурен. Или почти. Облечена в черно фигура.
Превъртя ключа, влезе, бързо хлопна вратата и заключи. Нарочно не запали лампите. Отиде в кухнята и надникна през прозореца. Оттам се виждаше улицата, фигурата беше изчезнала.
Юнкер седна във фотьойл в дневната. Цялото му тяло трепереше. Затвори очи. Всичко се клатеше. Стаята се накланяше и аха-аха да се прекатури. Повдигна клепачи и принуди околните предмети да заемат обичайните си места. Опита се да разсъждава.
Кой? И защо?
31 декември
Двайсет и седма глава
— Сине, обажда се Кристофер от пропуска. Един мъж тук иска да говори с човек от екипа, разследващ терористичната атака.
— За какво става въпрос?