Значи, най-вероятно са тръгнали към Южна или Средна Ютландия, прецени Сине.
— Благодаря, Дина. Добра работа.
Без да чука, Сине влезе в кабинета на Ерик Мерлин. Той вдигна изморени очи от екрана.
— Вече знаем малко повече в коя посока са поели. — И тя му докладва за кадрите от магистралата.
— Добре. Все е нещо.
— Да. Ще пусна колата за издирване.
Началникът кимна.
— Да съобщя ли на хората ни, че кратката почивка довечера се отменя? — попита той.
Сине сви рамене.
— Ти решаваш. Вярно, вече сме ориентирани, че вероятно… вероятно се намират някъде из южната половина на Зеландия… но чисто теоретично е възможно да са отишли и навсякъде другаде. Включително на север. Не е изключено да са слезли от магистралата просто за да избегнат камерите. Всъщност не разполагаме със сигурни данни. А независимо от всичко, ще бъде трудно да се свърши полезна работа в навечерието на Новата година. По отношение на разследването, имам предвид.
— Добре. Значи, ще спазим обещанието да пуснем хората да се приберат за няколко часа вкъщи. Нещо ново от Йенс Йенсен?
— Изпратих му имейл и настоях, ако знае нещо, да ми каже малко повече. Той обаче не отговори. — Сине се изправи. — Сега мисля да тръгвам към къщи. Ще се видим утре сутринта.
— Да — промърмори Мерлин.
Двайсет и осма глава
Къщата на Ларсенови по „Овердреусвай“ вече не се намираше под полицейско наблюдение. Експертите криминалисти бяха приключили с изземването на улики, а човешкият ресурс не достигаше, та двама души да киснат на вече претърсено местопрестъпление. Юнкер повдигна заградителната лента и се озова в двора. Върху двете външни врати бяха лепнати червено-жълти стикери с надпис „Достъп забранен. Полицейско разследване“. С върха на нокътя си преряза лентата върху главния вход и влезе. Отоплението в къщата още работеше. Съблече си шубата, свали си шала и ги окачи на закачалка в антрето.
В дневната седна на дивана. Сърцето му препускаше в галоп, по челото му избиваше пот. По дяволите, колко му беше кофти. Толкова тежък махмурлук не беше карал от години.
Няколко часа по-рано, около полунощ, се събуди. Лежеше по корем върху кушетката, с дрехите, а лявата му буза бе отпусната върху студено мокро петно от текла по възглавницата слюнка. Нещо го бе събудило, дали звук, или светлината, нахлула през прозореца — за пръв път от дълго време слънцето грееше от мразовито, но ясно синьо небе. Или пък го събуди необходимостта да отиде до тоалетната. С мъка се надигна и седна. Всичко се въртеше пред очите му. Оригна се два пъти. Все едно гръмна пушка. Беше надървен. Сънува нещо… Мария? Или Шарлоте? Или и двете? Сънят се бе разнесъл като облак дим при вятър. Открай време не си помнеше сънищата. За разлика от Шарлоте, неизменно във форма да разкаже своите в най-малки подробности, все едно чете от сценарий за филм. В тялото му още върлуваха еротични остатъци от похотливите фантазии на пиян мъж. Така или иначе, най-напред трябваше да се изпикае. В тоалетната ерекцията му спадна, колкото да опита, но, естествено, струята се раздвои и една част оплиска пода.
Юнкер коленичи и избърса урината с половин руло тоалетна хартия. Тъй и тъй беше коленичил, пробва да бръкне с два пръста в гърлото си, но оттам излезе само дрезгаво квакане. Храносмилателната му система отдавна си беше свършила работата и бе придвижила бургера от стомаха към червата му. И Юнкер повърна само кисел стомашен сок. Изправи се с усилие, олюля се, отвори шкафчето и намери флакон с разтворим аспирин отпреди поне двайсет години. Пусна две таблетки в поставката за четки за зъби, изчака да се разтворят и ги изпи. В кухнята завари баща си по пижама — много мръсна, забеляза Юнкер. Старецът не даде признаци да е познал сина си. Но от друга страна, не показа и кой знае колко силна уплаха. Навярно вече свикваше, че из къщата му се разхожда непознат. Юнкер свари кафе и наля на баща си. Препече две филийки хляб, сложи ги на масата, извади масло и бурканче мармалад. После отиде в банята и се наплиска със студена вода. Смени си ризата, облече си палтото и тръгна. След като, разбира се, заключи вратата.
Облегна се назад на дивана. Бореше се с порива да легне, да заспи и да се събуди чак когато проклетото гадене е отшумяло. Но не биваше. Изправи се, кръвта се отля от главата му, зави му се свят и замалко да изгуби равновесие. Пак седна да се съвземе за две минути. Измъкна от джоба си мобилния и извика номера на Шарлоте. Сложи апарата върху бедрото си и в продължение на две минути се взираше в осемте цифри. Сърцето му, поусмирило лудешкия си бяг, пак ускори ударите си. Юнкер вдигна дясната си ръка и изпъна пръсти. Трепереха. Сви ги в юмрук, пое си дълбоко дъх, веднъж, после пак и се опита да се изправи. Напъха телефона в джоба си.