За два часа претърси цялата къща. По стените и в пода нямаше тайници — вече беше напълно сигурен. Шкафовете и чекмеджетата нямаха двойни дъна или стени. Влезе в кухнята, взе чаша и си наля вода. Изпи я на големи глътки. Беше леденостудена. Поолекна му. Неприятните усещания отслабнаха. Навярно хапчетата бяха подействали. Отиде в антрето, облече си шубата, уви шала около врата си, отвори външната врата, излезе на студа и прекоси двора.
Влезе в единия хамбар. Напипа ключа за осветлението. Две луминесцентни лампи върху напречните покривни греди замигаха и окъпаха просторното помещение в бледа, студена светлина. Юнкер вдигна глава. Хоризонталните и вертикалните греди хвърляха черни сенки по долната страна на светлосивия покрив от гофрирани битумни плоскости. На стената срещу вратата висеше окачена метална стълба. Юнкер я свали, изправи я и я подпря на една от хоризонталните напречни греди горе, приблизително в средата на помещението. Вдигна глава към тавана. Около четири метра, вероятно по-малко, прецени на око. Краката му леко се разтрепериха. Хвана стълбата с две ръце и внимателно започна да се качва. Стигна чак догоре, улови се за гредата, заповяда си да не поглежда надолу. Изтегли се още малко, за да види дали върху напречните греди няма скрит предмет. Нямаше.
За един час претърси и двата хамбара. Вътре не откри потулени предмети. Прекосявайки двора обратно към къщата, го осени внезапно хрумване, излезе на улицата и се огледа в двете посоки. По „Овердреусвай“ не се мяркаше жива душа. Върна се в къщата, влезе в кухнята, наля си чаша вода и я занесе в дневната, където пак седна на дивана.
Отпусна глава на облегалката. Затвори очи и върна лентата назад. Спомни си обаждането от дежурния, докато се намираха в бежанския център. Възрастната съседка… Йени Лоренц ли се казваше? Виещите кучета. Какво ли е станало с тях? Дали са ги настанили в приют? Едва ли са ги приспали. Добермани… Тази порода вече почти не се среща. Обучиш ли ги, могат да се превърнат в същински зверове. Най-добрите пазачи сред кучетата. При вида на доберман неволно си представяш източногермански граничари или нацисти в концлагер, помисли си Юнкер. Какво бе казала Йени Лоренц? Че кучетата почти през цялото време стояли затворени в кучешката клетка на двора. Явно Бент Ларсен не ги е гледал, за да им се радва. Ако искаш домашен любимец, си вземаш лабрадор или голдън ретривър, защото тези породи са послушни и дружелюбни, нали? Може би. А може би Бент Ларсен и съпругата му просто са харесвали добермани. Или пък са им трябвали кучета пазачи. Но при положение че непрекъснато са били в клетката, кучетата не са ги охранявали. Освен ако…
Юнкер се изправи и тръгна към вратата, от която се излизаше в двора. Някой, навярно от експертите криминалисти, беше залепил хартия върху строшения прозорец на вратата. Юнкер я отвори, излезе и отиде до клетката. Беше квадратна — около четири на четири метра — с ограда от вакуумно импрегнирани дървени колове и двуметрова мрежа от стоманена тел. Той откачи резето и влезе. В единия ъгъл имаше кучешка колиба с два входа и скосен покрив, покрит с битумни керемиди и прикрепен отзад с панти. Юнкер хвана покрива и го повдигна. Подът в двете отделения беше постлан с дебел пласт сено. Наведе се, гребна наръч сено и го хвърли на земята. Продължи в същия дух. Изпразни първо едното отделение. Подът беше от талашитени плоскости, захванати с болтове в ъглите. Изпразни колибата. Върху едната плоскост имаше кожен ремък. Юнкер го дръпна. Плоскостта се повдигна. Под нея се откри неголямо пространство, облицовано със стиропор.
Вътре лежеше жълт найлонов плик. Юнкер го извади, отвори го и надникна. Лаптоп и флашка.
— Бинго — промърмори той.
Прибра се в къщата на баща си. В остъкленото преддверие посегна към вратата за антрето и внезапно го споходи проблясък. Кратко видение, потрепваща картина на нещо, по-различно от обикновено. Забелязал го е и все пак не е. Или?
Юнкер се обърна, отвори входната врата на преддверието и тръгна обратно към колата на автомобилната алея. Какво се опитваше да му подскаже подсъзнанието? Излезе на тротоара и огледа улицата. Пустееше, нямаше жива душа. Върна се. И го видя. Автомобилната алея беше с около половин метър по-висока от двора и бордюр от бетонови плочки ограждаше лехите от двете страни. В един ъгъл върху плочките лежеше камък, приблизително колкото кокоше яйце.