Можех да ги оправя още тук, но нямаше смисъл. Не сега — не, когато съм на обществено място и без тактически преимущества. Трябваше да вървя — и то бързо. Пресякох оживения площад „Коста Рика“ и свърнах надолу към площад „Чарлз Дикенс“. Големите улици отстъпиха място на тесни, тъмни странични улички.
Тази ситуация несъмнено съществуваше с любезното съдействие на мосю Мърфи. Защо? Защото в подобни ситуации е по-добре човек да стои на открито. Колкото повече са свидетелите, толкова по-малко вероятно е опозицията да действа безнаказано. Пресякох горната част на площада с устремна походка наляво към изтъняващия автомобилен поток, към сигурността на малко, слабо осветено кафене в далечния край. Един кръгъл знак с буквата „М“ и стрелка, поставен на стълб от уличното осветление, подсказваше, че мога да сляза към спирка „Паси“ на метрото. Бил съм там, правил съм го — нямаше смисъл точно сега да се затварям под земята.
Вместо това продължих край кафенето. Погледнах вътре. Половин дузина редовни посетители седяха на бара и пиеха. Барманът бършеше чаши. Сигурно ще помислите, че ми се искаше да вляза, да намеря маса в ъгъла, да седна с гръб към стената и да ги накарам да влязат след мен. Но знам, че така не печелех абсолютно нищо.
Вие — да, точно вие там, читателят, който вее ръка като шибано знаме във вятър. Вие какво? Искате да знаете защо не печелех, ако вляза в това кафене и накарам лошите да влязат след мен. Елементарен въпрос. Това е стар урок от специалните полицейски екипи, който научих от Дан Къситър, ветеран от службата на шерифа в Лос Анджелис със стаж двадесет и четири години. Преследвате заподозряно лице. Той изтичва в някоя къща — или в някоя стая в някоя къща — и затръшва вратата пред лицето ви.
Тръгвате ли след него? Не, казва мъжагата Дан. Защо? Защото е възможно гореупоменатият зле настроен злодей да има подкрепления в тази къща или стая, а вие не искате да се превърнете в статистическа информация за полицията. Затова правилата се изменят: преследването в момента се е превърнало в криене зад барикада и вие изчаквате кучия син да излезе. Времето е на ваша страна.
Е, същото важеше и тук. Те могат да седят цяла нощ, ако трябва. Могат да повикат подкрепления. Да блокират целия шибан квартал. Рано или късно щеше да се наложи да изляза от това кафене — през предната или задната врата. И толкова. Времето щеше да е на страната на преследвачите ми, а не на моята.
Освен, разбира се, ако не обърна нещата в своя полза. Но за тази цел ми трябваше кола — а в момента нямах такава на разположение. Проверих какво става зад мен. Триото беше станало квартет — две двойки, обхождащи противоположни краища на площада. Имаха и втора кола — втори ситроен, но този път седан. Двата автомобила стояха в началото на площада и чакаха да видят какво щях да направя, преди да заобиколят от едната или другата страна. Умно. Биваше си ги.
Навярно бяха решили, че е настъпил най-подходящият момент за тях и най-лошият за мен. Харесва ми, когато враговете ми са прекалено самоуверени — точно тогава отвръщам на удара. Така че според мен моментът беше подходящ за големи надежди. Но най-напред трябваше да поизравня шансовете.
Затова отидох надолу, до средата на площада, като забелязах, че единият екип ме следи по паралелен курс, а другият се движеше така, че да пресече пътя ми за бягство. Добре — това означаваше, че се намираха там, където ги исках.
Ти, нежни читателю, питаш какво става, мамка му. Е, ще обясня оптимистичния си възглед. В момента между мен и първата двойка противникови тихи подметки имаше малък парк в центъра на площада „Чарлз Дикенс“. Приличаше на онези малки паркове в Лондон (и сигурно е бил замислен като такъв, като се има предвид името). В центъра стоеше статуя — несъмнено на Дикенс. И всичко това беше заобиколено от двуметрова островърха ограда от ковано желязо — каквато би подхождала на шибания Бъкингамски дворец. Имаше четири врати — по една от всяка страна на площада. Бяха затворени и ако се съди по катинарите и веригите по тях — надеждно заключени.
Значи лошите, които се наслаждаваха на факта, че аз няма да мога да прекося парка, за да избягам, също нямаше да могат да го прекосят — освен ако не са бегачи с препятствия. А дори и да имаха златни олимпийски медали, нямаше да е възможно да прескочат двуметрова ограда от ковано желязо с дългите си и в момента изключително подгизнали палта. Така че докато Екип Първи се намираше във физическа близост до мен по права линия, не беше в състояние да ми навреди точно сега.