Мамка му! Отляво на борд се виждаха чифт фарове. Впуснах се в слалом, извих рязко и някак си не ме удариха. Още коли отдясно на борд — извих, колата занесе, но отново влезе в сцепление с пътя и започна да лази право напред.
Време беше отново да проверя какво става назад. Мама му стара! И двете шибани коли бяха останали с мен. Точно отпреде ми три улици извиваха в три посоки, като зъбците на вила за сено. Точно пред мен, в средната улица, стоеше стена от фарове. Наляво виждах оградата на гробището „Паси“. Не става — така щях да се върна там, откъдето тъкмо бях дошъл. Значи остана дясната улица. Не виждах коли и завих дясно на борд — докато шофьорът не започна да ме дърпа за ръката в опит да извие волана, и крещеше:
— Pas la droite, pas la droite — sens unique, sens unique — млатейки таблото със свободната си ръка.
Знаете как е с чуждите езици — ако не владеете два езика напълно, мислите на родния си език, превеждате си и чак тогава говорите. Точно така ставаше и тук. Изразът sens unique бях научил по време на обучението си като млад тюлен-подполковник. Sens е чувство, на френски, както в avoir le sens de l’orientation, имам добро чувство за ориентация (което очевидно е вярно за мен). Но sens може да значи и посока, път, както в (ето, същата фраза излиза в съзнанието ми) sens unique — еднопосочно движение.
Съобщението преведено и разбрано. Е, приятели, същината на войната със специални методи е да превръщаш очевидния провал в победа. Като сега. Искам да кажа, че за момента ми беше писнало от мистър Мърфи. По дяволите, писнало ми беше от това копеле за цял живот. И затова, вместо да завия настрани, се насочих направо към улицата, за която шофьорът тъкмо ме предупреждаваше. Отново проверих огледалото. Двете коли ме следваха. Добре. Точно това исках.
Пред мен се изправяше стена от насрещни коли. Превключих на първа предавка, настъпих газта докрай и изстисках от пежото към двадесет и осем или двадесет и девет мили в час. Не беше това, което исках, но щях да опитам с помощта на мократа настилка.
Разстоянието до насрещните коли сега се намали към двеста метра и започнаха да ми сигнализират с фарове и клаксони. Време беше да действам: протегнах ръка надолу, хванах ръчната и я дръпнах колкото сила имах. Задните колела на таксито блокираха. Шофьорът се прекръсти, преметна се на задната седалка и сви крака в зародишна поза точно когато колата се понесе напред. Леко завъртях волана наляво. Таксито се носеше от инерционен момент, горе-долу равен на този от втория физически закон на Свирепия воин, който гласи: „Ако стиснеш здраво космите на бакенбардите и дръпнеш, останалата част на тялото ще те последва.“ В този случай съчетанието от тегло и инерционен момент, както и контролирано хлъзгане, завъртяха колата на сто и осемдесет градуса в радиус, почти два пъти колкото собствената й дължина. Когато градусите станаха точно 180, изправих кормилото, освободих ръчната спирачка и надух газта точно когато отсрещните коли започваха да се изравняват с мен.
Онова, което направих, се нарича контрабандистки завой. Той е ефикасен и ефективен, ако сте го практикували достатъчно дълго, за да го можете без колебание. Започвайки през дните, когато командвах „Червената клетка“, си създадох редовен навик три пъти в годината да водя момчетата на ПБС, или пистата на Бил Скот, в Западна Вирджиния за по десет дни, за да търкаме гумите на колите му при упражненията в резки завои, контрабандистки завои, високоскоростни маневри и преодоляване на пътни бариери. С възхищение установих, че не съм загубил онова предимство, което се получава от напрегнатите до откат тренировки.