03:12. Мистър Мърфи реши, че ни трябва компания, и се появи. Аз се прокраднах до тръбата, опипах я, протегнах ръце нагоре, стиснах я с бедра и се изтеглих към небето.
Шибаната тръба поддаде. Опитах отново. Не — определено беше хлабава. В никакъв случай нямаше да се катеря по нея.
Преминаване към водосточна тръба номер две. Същото упражнение. Махнах с ръка на Уондър. Той дойде и ми даде начален тласък. Хванах тръбата, стиснах я с крака колкото сила имах, и се изтеглих нагоре. Вече се намирах на три метра от тротоара, когато гадната тръба започна да се клати — чух един шибан злокобен грохот и проклетият кюнец се усука на десетина сантиметра ляво на борд, след това се върна дясно на борд. Аз се спуснах надолу като шибан пожарникар при тревога. Тъкмо отстъпвах назад, когато някакъв ръждив болт ме удари по врата.
Първата годна за катерене тръба се намираше на две сгради оттук — на последния блок. Това означаваше, че щяхме да се промъкваме по четиридесет и пет-петдесет метра балкони вместо десет или петнадесет. Което повишаваше вероятността да ни забележат, освен ако не се движим много внимателно и много тихо. Мамицата му — влизането ни за шест минути щеше да отнеме половин час.
Пробвах тръбата оказа се стабилна. Разклатих я напред-назад. Не помръдна. Проверих дали всичко в джобовете ми е подредено правилно, опипах навитото през раменете ми въже, отново нахлузих работните ръкавици на мосю Анри, и започнах. Катеренето по двадесетсантиметрова водосточна тръба от лят чугун е по-трудно, отколкото изглежда. Впрочем не е така. Изглежда трудно — а да го правиш си е истинско мъчение. Особено ако вече не си пъргав двадесет и пет годишен младок с як като стомана задник (и корем, и хуй). Катерех се по тридесетина сантиметра наведнъж, а мускулите на ръцете и краката ми горяха като в огън. Е, успокоявах се от мисълта, че упражненията на гладиатора ми позволяваха да премина това изпитание. Да бе, точно така.
До първия балкон имаше шест метра — плюс-минус едно-две изпъшквания. Оттам ставаше лесно — е, относително лесно. Изправих се на парапета, вдигнах ръце, хванах пода на горния балкон, вдигнах се с върха на пръстите, открих още малко място за захват, набрах се достатъчно високо, за да прехвърля крак, изтеглих се по външната страна на парапета и се прехвърлих на балкона, като през цялото време пазех тишина и не се надигах много-много, за да не се вижда силуетът ми и да не издавам притеснителни звуци, защото можеше в стаята с балкона да спи някой. Значи изтърколих се на балкона, изпълзях встрани от прозореца, към външната страна, изправих се, качих се на парапета, протегнах ръце до горната площадка и повторих целия процес.
А къде съм се научил да се катеря по сгради, питате вие. В „Червената клетка“, отговарям аз. В края на краищата ние, бойците със специални методи, от години влизаме през задната врата — всъщност това е то ефективното стреляне и плячкосване, нали така? Неконвенционалните бойни действия означават да се появиш оттам, откъдето най-малко те очакват.
Затова оттогава, командвайки групата си тангоубийци, смятах за съвсем нормално, че ако ще убиваме терористи, както се полага — т.е. докато умрат, — трябва да го правим както тях: като влизаме от посока, която никой не охранява. В един лагер за танга в Либия преминахме през минни полета — изобщо не бяха помислили да охраняват този подход. Кой ли може да е толкова откачен, че да дойде оттам? В друг лагер — този път в Судан — се промъкнахме през канализацията. Във Филипините пълзяхме през тинести полета и плавахме по теченията на реките. Във Франция влизахме с плуване. В Панама жертвите ни седяха сгушени в непробиваем многоетажен блок с охрана, заключени врати и осигурени асансьори. Затова точно в нула часа просто се изкачихме по шибаната сграда от външната страна и ги очистихме така. Няма да се изненадате от факта, че почти никой не заключва прозорец на петнадесетия етаж.
Винаги се упражнявахме в подобни щурмови техники, когато пътувахме — а това се случваше често. Създадох правило да запазвам стаи на последния (или предпоследния) етаж на хотелите, след това да нареждам на момчетата да стигнат до тях по външната стена. Дори се състезавахме — екипи от по двама души се изкатерваха отвън, а залогът беше каса бира.
Пък и доста се обиграхме. Толкова, че Дюи Пачия крак (Господи, как ми липсва този престъпен, злонамерен дребен кучи син) започна да влиза и излиза от собствения си апартамент в Южен Арлингтън през прозореца вместо през вратата. Изкарваше акъла на съседите, на които помахваше с ръка по пътя си нагоре или надолу, а да не говорим за хората в паркинга на супермаркета „Сейфуей“ от другата страна на улицата, които вцепенени гледаха как се прави на човека-паяк.