Диван, издути фотьойли и голяма маса за кафе — гледах в нечий хол. Светлината идваше от настолна лампа, поставена точно в средата на стаята. Очите ми проследиха шнура, който от своя страна водеше до контакт, снабден с — Еврика! — реле за време. Хората не бяха тук. Едно притеснение по-малко. Наведох се, дадох сигнал на Ави и Уондър да тръгват и продължих да пълзя.
03:44. Разположихме се на балкона над стигащите до пода прозорци на — „Лантос и Ко“. Следващият ход щеше да е труден. Както би трябвало да си спомните, от балкона на Лантос висяха камери. Ако предизвикахме и най-малко сътресение, камерите щяха да потрепнат — и който гледаше екрана, щеше да разбере, дори и полузаспал, че нещо не е наред. Затова трябваше м-н-о-г-о да внимаваме, докато се спуснем два и половина метра надолу.
Аз тръгнах първи. Прехвърлих се през парапета. Спуснах единия си крак. След това другия. Ръце на ръба на балкона. Бавно се спуснах, сантиметър по сантиметър, докато краката ми напипаха парапета на долния балкон, вкарах краката си отвътре и продължих да се спускам още малко (сега пръстите ми наистина започнаха да се напъват и да изпитвам умора, сякаш съм направил сто лицеви опори) и шибан сантиметър след сантиметър, докато (о, Господи, колко добре е така) маратонките ми опряха в пода на балкона.
Вдигнах поглед и кимнах на Уондър да спусне Ави. Не получих отговор. Шепнешком попитах какво, мамицата му, има. Най-после краката на Ави се появиха над мен. Спуснаха се. Аз го прегърнах за коленете и го вкарах от вътрешната страна на парапета. Той се отпусна бавно и с лек пирует се озова при мен. Не носеше въжето.
Сви рамене, когато Уондър се спусна с ловкостта на акробат.
— Време е да науча как се правят тези неща — тихо прошепна израелецът. — Не искам да съм ви в тежест.
03:48. Разгледахме високите тесни прозорци. Три чифта — от пода почти до тавана. Стъклопакети. Нямаше следи от електромагнитни ленти или други видими устройства срещу влизане. Можеше да се види вътрешността на офиса. Пред прозореца имаше бюро, на което различих портативен компютър. Прозорците просто бяха затворени със старомодни резенца отвътре — от онези с топчето, което контролира два вертикални пръта. Когато завъртиш топчето, прътовете влизат нагоре и надолу в касата и не позволяват на прозорците да се отворят.
Това можеше да се види. Ави Бен Гал внимателно огледа най-левия прозорец — най-близкия до стената. След петнадесетина секунди ми махна с ръка да се приближа.
— Виж — прошепна, — в ъгъла. Но не пипай стъклото.
Извих врат и последвах указанията му. Изпълнявайки достойно за цирков артист усукване на тялото, видях какво искаше да каже Ави: издайническата светлинка на охранителната система с лазерен лъч под черчевето. Влизаш, прекъсваш лъча и кавалерията автоматично пристига.
Уондър отделяше голямо внимание на двойните черчевета.
— Мисля, че вътре има някакъв газ — каза той. — Такова уплътнение не съм виждал досега. — Посочи с нос долната част на най-близкото до себе си черчеве. — Виждаш ли онова, зеленото в сглобката?
Погледнах. Видях.
— Май съм чел за тези неща. Ако срежеш стъклото, газът вътре реагира с въздуха и включва някаква аларма.
— Ами ключалките?
Той сви рамене.
— Не са проблем — сигурно са от петдесет години. — Извади широк шперц от калъфката в джоба си. — Пет секунди, и влизаме.
Това ме зарадва. И озадачи.
Искам да кажа, че имаше монтирана лазерна алармена система и старите прозорци бяха заменени с пълни с инертен газ стъклопакети. А ключалките — отпреди петдесет години.
Ако бях мнителен човек, приятели, щях да предположа, че мосю Вернер Лантос е създал условия, които ме насърчават да отворя тези ключалки. Защо? Защото монпосран Лантос (както вероятно правилно би го нарекъл Уондър) бе създал естествена фуния. Той бе взел решенията вместо мен.
Тази тактика е стара колкото самата война. И ефективна.
Уондър държеше шперца в ръка. Леко почуках китката му и сигнализирах да го прибере.
Той направи жест с широко разтворени ръце, за да пита какво става.
С движения на ръцете обясних, че тръгваме обратно. Това е един шибан капан.
Обратно към troisième étage. Вдигнах Ави достатъчно, че да се хване за горния балкон, и той с лекота се покачи на него. Уондър го последва, а аз останах най-накрая.