Глава
22
Напълнихме багажника с нещата си и се скупчихме вътре. Ави караше. Коби и Уондър седяха натъпкани с останалото оборудване на онова, което изглеждаше като задна седалка. В случай че не съм споменал, в подобни моменти сърцето бие със скорост, която не може да се изчисли, адреналинът се лее с литри, а изреченията някак си стават прости и разказни.
Фарове включени. Завиваме. Нагоре по пътя. Придвижваме се до портала и будката. Намаляваме, почти спираме. Вътре — раздвижване. Една глава с поставена накриво куфия, се появи иззад мръсните, напукани стъкла на вратата. Ави му помаха. Той отвори вратата и излезе с провлачена походка. Ави му каза нещо на арабски. Мъжът се засмя, показа ни счупените си зъби и отговори. Появи се втори мъж. В ръката си носеше чаша кафе — не, чай. Първият му кимна. Той сложи чашата си на перваза на прозореца. Сандалите му шумяха по ситния чакъл, докато отиваше бавно да отвори портала.
Антената ми долови, че нещо се обърква. Първият мъж размисля? Може би — проверяваше някакъв списък. Донесе го до колата. Ави се пошегува — онзи вдигна поглед. Ави го застреля — точно в окото и оттам в мозъка — с една „Берета“ калибър 22 със заглушител. Откъде, по дяволите, го измъкна? Не бях забелязал да го приготвя в багажа си.
Другият мъж продължаваше да се суети около портала. Мъртвият се свлече. Спусна се на земята без нито звук. Седеше облегнат на вратата. Далеч от очите и далеч от сърцето.
Порталът вече беше отворен. Другият пазач се завъртя и тръгна обратно, за да ни пропусне да влезем.
Ави се опита да излезе — вратата на шибания датсун беше затисната от тялото. Ави започна да натиска по-силно, напъна се и изведнъж нещата започнаха да се движат много, много бързо и аз отворих вратата си и излязох, и лицето на онзи показваше, че е разбрал, че са му го начукали и че ще стане мъртъв, и той понечи да затича и да се разкрещи, но не успя, защото Ави вкара един куршум в окото му от седем метра с толкова страхотен изстрел, че се зачудих как, мамицата му, е станал толкова добър, без да ми каже.
Понякога, приятели, нещата не са прости и разказни.
Преместихме телата в будката, натъпкахме ги под малкото бюро, махнахме чая и затворихме вратата. След това влязохме в двора, като оставихме портата отворена.
Добре — влязохме. Въпросът беше „ами сега какво, мамицата му?“ Ави намери отговора — забеляза табела, която ни насочи към администрацията. Завихме наляво, минахме зад сградата, след това направихме бърз десен завой в малък U-образен двор и се оказахме там, където трябва.
Пред входа един до друг стояха два черни мерцедеса. Коби ги огледа. И двата имаха ливански номера — единият от Бейрут, а другият — от Сидон. Сложих ръка върху предните им капаци. Боята беше още топла на пипане, от което разбрах, че не са тук от дълго време.
Огледах прозорците, но не забелязах движение. Ако ни наблюдаваха, го правеха прикрито. Странна ситуация. Не долавях движение. Освен двамата на портала, не се виждаха други хора — нито охрана, нито работници, никаква блъсканица, каквато може да се очаква във и около завод, произвеждащ части за ядрени оръжия. Всъщност нямаше нищо — никакво мъркане на машини, нито виене на климатични инсталации или пък жужене на електродвигатели и тупането на помпи — всичките звуци, които човек асоциира с производствените предприятия. Тук нямаше нищо.
Това много ме обезпокои, приятели. Искам да кажа, че обикновено в подобни инсталации се работи по всяко време. А тук — нищо, нула, nada. Светлините — искам да кажа, радиоактивните излъчвания — със сигурност бяха „включени“. Спътникът установи този факт съвсем сигурно. Но ако изключим мерцедесите, тук нямаше никой.
Време за разузнаване. Предната врата не беше заключена и се вмъкнахме. Фоайето беше към десет на десет метра, с два коридора, очевидно водещи в противоположни участъци на завода. Оборудването — индустриално, типично за Близкия изток. Това, мили читателю, е любезен начин да се каже, че всичко вътре беше разхвърляно и покрито с тънък слой прах. Прашни мраморни подове, прашни жълти като горчица стени, прашен таван с прашен вентилатор, два прашни портрета в рамки на Хафез ел Асад, поставени срещу главния вход, и колекция прашни офис-мебели. Право насреща едно тясно, прашно стълбище със сложно изработени декоративни перила от ковано желязо отиваше към първия етаж. Непосредствено от лявата му страна друго, наскоро пробито и по-функционално, водеше надолу. Познайте с какво беше покрито.