Не си спомнях самата кражба — когато се борехме с проклетия манекен, за малко не го счупихме надве, — нито преследването (след нас тичаха най-малко двадесет военни полицаи, и нека ви кажа, приятели, че макар и да бяхме овцифери, а те — не, ако ни бяха хванали, щяха да опитат да ни тупат до посиране). Не, онова, което си спомних, беше моментът, след като бяхме нахлули през лъскавата махагонова двойна врата на командващия военноморските операции. Военните полицаи не можеха да ни последват, защото тази земя я бяхме направили свята — земя, защитавана от морски пехотинци. Много, много големи морски пехотинци.
Пол държеше манекена за раменете. Аз — за коленете. Той се извърна и ме погледна, дробовете му се издуваха нагоре от дългото тичане, а яката на униформата му беше оцапана от пот и косата падаше по лицето му. И на лицето си имаше онази тъпа усмивка като на гном — наистина напълно тъпа. Идиотски тъпа и в същото време радостно трептяща усмивка. И ми каза, като се смееше толкова силно, че чак се разхълца:
— Знаеш ли, че на американския данъкоплатец му струва четири и половина милиона долара до момента — хлъцна, — за да ме научи да правя… това.
Спомнях си, приятели, тъпата, трептяща усмивка и хълцането.
Слънцето грееше ярко. Овцете пасяха. Аз погледнах към Вернер Лантос на задната седалка на мерцедеса. Той жестикулираше жалко според мен и се опитваше да убеди Кенет Патрик Рос, контраадмирал и подводничар, в невъзможното. Тоест, че той, Вернер Лантос, е от добрите.
Погледнах към Ави. Той беше отишъл към бариерата на пропускателния пункт, където нетърпеливо гледаше на юг по пътя.
Почуках на стъклото на мерцедеса.
Вернер Лантос вдигна поглед с импулсивно раздразнение по лицето му. Постави ръка на слушалката, а артерията на врата му туптеше и ме изгледа гневно, сякаш искаше да каже: „Разговарям бе, тъпак!“
Знаете ли, приятели, помислих си, че задникът си остава задник. Помислих си, че вече сме употребили добре номерата на сметките и паролите на Вернер Лантос. Помислих си, че почти всички сметки, които се бях заклел да разчистя, са разчистени.
И затова, приятели, реших, че е време да премина към… личните сметки. Бръкнах в джоба си и извадих детонатора. С лявата си ръка освободих защитата.
В този момент от остатъка от живота си Вернер Лантос разбра какво правя.
Усмихнах му се и натиснах бутона.
Зарядът се оказа по-малък, отколкото си мислех. И шумът не беше силен. Главата на Вернер, или каквото остана от нея, дори не премина през стъклото, въпреки че остави отпечатък — нещо почти като маска на смъртта. Но щеше да се наложи колата да се мие с маркуч отвътре, преди да може да се използва отново.
Погледнах към Ави. Той понечи да каже нещо, но спря.
Метнах детонатора към него. Хвана го с една ръка и го пъхна в джоба си.
Сега беше време да тръгваме.
— Ави, защо не намериш някакво ново транспортно средство? — запитах. — Имаме по-интересни неща за вършене, отколкото да стоим тук и да си бъркаме в задниците. Уондър трябва да учи за изпита за главен старшина. Аз имам да си събирам проклетите момчета, преди да ми се разреват, а и ти, по дяволите, нали щеше да си разхождаш кучетата.