Погледнах черния, неотразяващ светлината часовник „Таймекс“ на лявата си китка. Оставаха деветнадесет минути до времето, когато ОМОН трябваше да удари предната врата. Аз закъснявах с шест минути от ОПГРАФ — това е тюленоговор за оперативен график — който пазех в главата си. Но сега не беше време за тичане. Затова лежах в блатото до пътя и чаках, като се ослушвах за нередни неща. Забавих дишането си. Пулса — също. Затаих дъх и отворих уста, за да чувам по-добре.
Тихо беше — чуваха се само звуците на нощта. Така се разбира кога трябва да тръгнеш. Защото, ако чуваш чуруликане тук, падане на нещо там, значи всичко е наред. Ако е съвсем тихо, винаги нещо не е наред. Животинките знаят по-добре от теб кога е спокойно. Сега, когато гората звучеше като гора, бях готов да тръгна.
Предпазливо се претърколих наляво, вдигнах се леко и започнах да пълзя през пътя. Острият чакъл се забиваше в лактите и коленете ми. Движех се бавно. Нощем не може да бързаш. Тъй като почти нищо не виждаш, трябва да разчиташ на звуците. Затова трябва да се движиш ниско и бавно. Мръдваш. Спираш. Оглеждаш се. Слушаш. Така се прави — ако искаш да останеш жив. Така съм се оправял по целия свят и не възнамерявах да бързам сега, когато бях изостанал малко от графика.
Напредвах със сантиметри, а не със стъпки. И се радвах, че е така, защото след като започнах да виждам по-добре, различих часовите, облегнати на дърветата на около тридесет и пет, четиридесет метра от мен. Трима бяха — не, четирима — не, петима.
Двойно по-предпазлив, прекосих пътя и се отправих към оградата. Тя беше направена от груби дървени дъски, изпоцапани или боядисани в черно или тъмнокафяво. Но това, което не се виждаше в тъмното (и на разузнавателната снимка), беше дебелата телена мрежа зад нея. Сетих се за чифта армейски клещи за рязане на тел в огромния тактически сак, който оставих в Москва, вдигнах очи към небето и се проклех на седем езика. Старият ми приятел по кораб, Док Трембли, имаше право: понякога наистина главата ми е пълна с оня боб, от който се пърди.
Направих бърза инвентаризация — и не намерих нищо. О, да, можех да се прехвърля над оградата. Тя беше само около метър и осемдесет. Но щях да представлявам огромен силует. Истинска жива реклама. Обърнах се по гръб. Нещо твърдо натисна бъбреците ми. Протегнах ръка под себе си — и напипах своя комбиниран нож „Гербер“, който обикновено носех на колана си. Толкова съм свикнал с него, че го бях забравил. Той е едно малко чудо. Има три отвертки, нож, малка пила, а дори и отварачка за консерви. Най-хубавото е, че има универсални клещи — с малка резачка за тел, разположена точно под челюстите.
Извадих го и тихо изтеглих накрайника с клещите, протегнах ги към първата тел и стиснах.
Един от фактите, които трябва да знаете за този инструмент е, че макар и да е удобен и универсален, той не е проектиран за рязане на тел. Дръжките му са малки, тесни и кухи — за да влизат в тях всички приспособленийца. Ето защо няма много място за грешки, особено ако дланите ти са десети размер, а пръстите — дванадесети, генетично наследени от дебелопръстите ми въглекопаещи предци в Лансфорд, Пенсилвания. Опитвам се да ви кажа, приятели, че при всяко натискане на челюстите, дръжките се забиваха гадно в дланите ми.
Да, носех ръкавици. Не, не си ги бях сложил. Защо? Защото бяха кожени. Дебели като езика в устата ви, уставни руски армейски кожени ръкавици. За тях има специален термин от Военноморските сили. Вземете молив, за да си го запишете. Терминът е: негодни за нищо.
Казал ли съм ви за специалното ми отношение към болката? Значи разбирате, че когато прорязах достатъчно голям за мен отвор, се чувствах съвсем жив. Изоставах от графика с дванадесет минути. Но пък напредвах.
Вие сигурно се питате КМС — какво, мамицата му, става, нали? Най-напред, какво, по дяволите, прави Дики Марчинко, старият свиреп® воин, с радиопозивна Сребърния куршум, пред някаква дача на седемдесет километра западно от Москва. И как така е толкова добро приятелче с двама руснаци на име Борис Макаров и Миша Строев?