Добре, преди да пресека пътя, за да се вмъквам и надничам, да нюхам и насам-натам да се пъхам и след това (надявам се, надявам се, надявам се) да извърша онзи вид убийство и посея хаос, които ми доставят професионално удовлетворение и емоционално освобождение, нека ви поднеса кратък доклад за ситуацията.
Разказът ни започва три седмици по-рано, когато старият ми приятел и другар от корабите Пол Махон беше убит. Пол е — беше — еднозвезден подводничар (разбирай контраадмирал), випускник от Анаполис (един от неколцината, които харесвах и уважавах истински), назначен за военен аташе. Тъкмо казах, че Пол ми е другар по кораб. Това не е буквална истина. Искам да кажа, че двамата с Пол никога не сме служили на един и същи кораб. Но бойното другарство е метафизично състояние, както и физическо — става дума за споделяне на рискове, съвместна работа в екип и постигане на цели. В този конкретен случай нашето корабно приятелство е от дните, когато бяхме двама анонимни подполковници, сврени в недрата на Пентагона.
По онова време с Пол бяхме натоварени от съответните си шефове (това са адмирали от Е-крилото на Пентагона, където командващият военноморските операции заедно с други имат офиси-апартаменти — четири стаи, изглед към реката) с една от най-трудните, болезнени, опасни и тайни операции, измислени някога от Американските военноморски сили. А именно: открадване на талисмана на американската сухопътна армия — кукла, облечена като старши сержант от специалните части — от голямото фоайе на Пентагона една седмица преди футболната среща между армията и флотата.
Както и да е, тази лудория (която успя, трябва да добавя) ни направи приятели и поддържахме връзка през годините. Пол беше един от малкото офицери, които ми писаха през годината в затвора. Всъщност нямаше и три седмици след освобождаването ми от федералния затвор в Питърсбърг, когато се чувствах безкрайно депресиран, и Пол се обади да ме пита дали не искам да стана кръстник на новородения му син. Не се налагаше да го прави — около него имаше предостатъчно Махоновци за тази работа. Но той направи кръстник мен, защото смяташе, че имам нужда да обичам и да се вдетинявам около някого — и с пълно право. Неотдавна той ми даде съвсем навременен знак да не падам духом, когато военноморският министър искаше да ме осъди за убийство.
Както и да е, преди около три месеца Пол получи едно бързо двегодишно назначение като ВА — това значи военен аташе, висшия военен представител — в Москва. Работата е в голяма степен церемониална: можеш да изпълняваш изискванията за своята мисия просто като посещаваш разни дипломатически приеми, даваш коктейли, организираш обеди, насрочваш срещи и пишеш много безкалорийни протоколи какво си видял и чул, и какво си ял.
Не и Пол. Той се отнасяше сериозно към работата си. Всъщност той излизаше на терена и събираше информация — правеше онова, което от Разузнавателното управление наричат информация от разузнаване с хора, ниво първо, качество първо. Доколкото разбирах, се справял страхотно добре.
Очевидно успехите му бяха вдигнали кръвното на някого. Преди три седмици Пол, жена му Беки и двете им деца — моят кръщелник Адам и двегодишната Луиз — и шофьорката от Военноморските сили, се връщали от уикенд във взета под наем дача в района с езерата, където тъкмо в момента аз изпитвах болка. Колата им била спряна от „група неизвестни лица“, както пишеше съвсем безпристрастно в дипломатическата телеграма, и всичките петима били избити.
Според доклада колата била ударена отзад — шофьорката от Военноморските сили не била обучена за тактическо шофиране и очевидно се паникьосала — и изтласкана от пътя. След като спрели, Пол, семейството му и шофьорката били застреляни с автомат. После колата била запалена, несъмнено, за да станат идентифицирането на пътниците и другите неща по-трудни.
Е, вероятно вече ме познавате достатъчно добре, за да разберете, че бих намерил начин да дойда тук сам и да потърся отмъщение за смъртта на приятеля си — а да не говорим за кръщелника си. Но за щастие шефът на Пол, един подводничар на име Кени Рос, отвори клетката ми и ме пусна на свобода с цял багажник ръчни оръжия и дипломатически паспорт от ПСАЩ — това е правителството на САЩ. Разбира се, нещата са малко по-сложни от това, но сега нямам много време да обяснявам. Както и да е, пристигнах тук, в Москва — я да си погледна часовника, — преди четири дни и започнах да задавам въпроси. Вчера в девет сутринта Борис, който е капитан от отдела за борба с организираната престъпност към московската полиция и на когото бях тайно представен, ме заведе при една килия в старата, зидана с жълти като повръщано тухли, главна служба на улица „Петровка“. Там ми посочи един огромен, грозен, татуиран, подстриган на паница наемен бияч в анцуг „Le Cog Sportiff“, закопчан неудобно към тръба от галванизирана стомана, дебела и дълга почти като моята, и запита: