Добре — да се върнем в реалното време. Нахвърлих се към него от незащитената му страна и го праснах силно през лицето — прас, прас — с цевта на пистолета си, като го нарязах дълбоко с мерника. Това привлече шибаното му внимание. Свободната му ръка се вдигна към лицето и се отдели от него окървавена.
В очите му се появи пиянска паника, когато видя моето изражение. Аз бях шибаният Бог на войната и щях да го принеса в жертва точно както направих с приятелчето му. Той отстъпи със сподавен вик. Аз се приближих — не отстъпвах. Отново го ударих по лицето с пистолета си. Натисках го. Винаги запълвайте вакуума, който е оставил противникът ви. Войната е изкуството да отнемаш територия от противника — а това си беше шибана война. Отново го ударих — в гърлото. Той се препъна заднишком в един гроб, бързо стана на крака и се опита да се измъкне.
Невъзможно. Не го оставях. Отново го ударих с пистолета и го съборих на задник. Той се изтърколи от мен. Скочих върху него. Опита се да се измъкне от хватката ми. Не може. Не беше необходимо да използвам желязото си върху него точно сега — не исках. Заврях пистолета в колана си, яхнах го и го бих, докато юмруците ми се татуираха върху лицето му. Той беше един от задниците, убили кръщелника ми — детето, което си мечтаех да ме следва по собствените ми воински стъпки. И аз отмъщавах тук и сега. Това е за Пол. Това е за Беки. Това е за Адам. Това е за Луиз. Сграбчих косата му и започнах да млатя грозната му глава в земята в стабилен ритъм — прас, Пол, прас, Адам, прас, прас, прас, прас…
Едни ръце се протегнаха, за да ме спрат, но ги отблъснах. Ударих ги. Док Трембли ме хвана за гърлото и нежно, но силно, ме отдръпна от отпуснатото, окървавено тяло на Заспальцов.
— Стига му, шефе — остави го на нас.
Целият треперех. Вибрирах от гняв. Трябваше да се успокоя. Да се овладея.
Вдигнах ръце, за да вкарам по-лесно въздух в дробовете си.
— Добре съм, добре съм — изхриптях. — Нека само си поема глътка въздух.
Пачия крак и Уондър ме изправиха на крака. Чувствах се замаян — почти зашеметен. Док проверяваше отеклите очи на Заспальцов с тънкото си фенерче.
— За малко не си го убил — каза.
— Много жалко. — Не изпитвах особено съчувствие към този кучи син.
Нямахме много време за губене: предстоеше ни работа.
— Уондър, вземи ключовете от джоба на мъртвия Иван. Той има мерцедес, паркиран до клуба — близо до пресечката, под една улична лампа. Ще ни трябва тази вечер.
Не беше нужно да му се повтаря.
— Разбрано, шефе.
— Гризач, ти и Доктора подгответе този за тръгване.
От лицето на своя специалист по труповете разбрах, че предпочита да го обработва тук.
— Хайде, Док, ще практикуваш лечителските си изкуства после, когато си осигурим малко преднина.
Той ме изгледа така, сякаш не вярваше на думите ми.
— Виж какво, съвсем сериозно говоря. Искам го закърпен.
И не лъжех. Трябваше да му задам два-три въпроса, преди да ни напуснеше завинаги.
Глава
6
Пристигнахме самостоятелно — и много тихо — на мястото за среща — запусната, усамотена странична улица на две преки от къщата на Достоевски, малко след 03:15. Да, същото място, в което е написана „Престъпление и наказание“. Този факт ми се стори уместен: в края на краищата планирах да извърша и двете след няколко минути. Освен това смятах, че ще мога да си свърша работата, без да ме прекъсват, защото тази вечер не допусках никакви рискове с оперативната сигурност.
Разработили бяхме една според мен нелоша операция, като се има предвид малкото време и липсата на разузнавателни данни. Позволете да отделя една минутка на това място, за да поговоря за онова, което съставителите на специалните операции за Пентагона наричат „планиране на мисията“. За да имат успех, всички специални операции изискват онова, което авторите на доктрини в Управлението по специалните операции във военновъздушната база „Макдил“ в Тампа обичат да наричат „динамиката на относителното превъзходство“, или по-просто ОП.