Та като зяпах по сградата, в която се помещаваше главният офис на Вернер Лантос, аз не се любувах на каменните фризове и ръчно кованото желязо. Правех си бележки наум за четирите малки телевизионни камери от последен модел, окачени непосредствено под балкона на втория етаж. Необходими ми бяха няколко крачки — достатъчно, за да погледна иззад един камион, паркиран неправилно пред сградата, — да преценя, че визуалното им поле покриваше цялата дължина на сградата, както и тротоара пред нея. След още шест крачки установих, че камерите са на шарнири, с които можеха да се движат вертикално и хоризонтално, и че навярно имаха широкоъгълни вариообективи.
Една табелка в червено и бяло до вратата съобщаваше, че охраната на „Лантос и Ко“ е предоставена от компания на име SECOR. Това беше и добра, но и лоша новина. Лошата — за Лантос работеха професионалисти. Това прави нещата трудни (но със сигурност не невъзможни) за тихостъпните шпиони от ЦРУ, Мосад или руското разузнаване, опитвали се да влизат вътре и да поставят различни подслушвателни устройства. Битката е постоянна. Всяка седмица, или всеки ден, прочистваш мястото, а опозицията се опитва да вкара микрофони в задника ти.
Добрата новина се състоеше във факта, че за Лантос работеха професионалисти. Вижте, полицаите под наем не получават много, а това не ги стимулира към усърдно изпълнение на задълженията. Затова, макар и камерите да са последна мода, охранителите, които следят изображенията им, са от нисък клас. Такова съчетание прави много по-лек живота на вмъквачи и надзъртачи като мен.
Продължих да се разхождам. Вляво от входа имаше малка книжарница. Вдясно — магазин-бар, чиято тента носеше надписа „Le Petit Marché du Vin“ — малката винарна. Непосредствено вдясно се намираха водосточните тръби — по тях човек можеше да се изкачи, за да влезе през прозорците най-дясно на борд на всеки етаж. Книжарницата също имаше тента с метални елементи, по която можеше да се качи човек. Но камерите лесно биха хванали всеки, който опитва вертикално навлизане.
Продължих небрежно до пресечката, завих, извадих малък бележник и химикал и си записах разни неща. След това хартията и перото се върнаха в джоба ми и аз тръгнах обратно по пътя, от който бях дошъл. Този път добре огледах улицата пред сградата. Почти точно срещу целта ми в средата на улицата имаше три квадратни капака за шахти, каквито французите обичат толкова много. Пресякох и ги огледах, като минавах край тях. Единият покриваше канализационна шахта. Под другите два имаше тръби за ток и вода. Напълно възможно беше да успея да проникна в сградата през някоя от тях.
Промъкнах се между неправилно спрелия камион и гъсто паркираните коли и тръгнах пред входа на сградата, като се движех решително, за да не привличам вниманието на подвижните камери, и насочих вниманието си върху клавишите от дясната страна на вратата. Това беше стара система „Сименс“ с десет бутона и — мамка му — спрях една стъпка преди да падна в някаква шибана дупка на тротоара.
Французите май не вярват в червените знаменца и мигащите светлини. Пред краката ми се намираше една проста стоманена преграда, висока двадесетина сантиметра, очертаваща контурите на асансьорна шахта. Погледнах. Три метра под мен двама мъже се бореха с голямо дървено буре в тъмното мазе. Отстъпих крачка назад и погледнах през прозореца с пердето. В малкото кафе подреждаха обед. Изведнъж един глас зад гърба ми ме извика по име:
— Полковник Марчинко…
Обърнах се и видях Вернер Лантос, който излизаше от задната врата на черен ситроен „Ксантия“, спрял пред неправилно паркирания камион за вино. Лантос разбута бодигардовете, които се опитваха да го скрият в изпитаното и доказано каре, стъпи на тротоара и тръгна към мен.
На лицето си имаше съвсем уставна усмивка на лайноядец. В лявата си ръка носеше клетъчен телефон „Нокия“. Дясната ръка стоеше протегната с длан, готова за ръкостискане.
— Е, полковник, не очаквах да ви видя толкова скоро, особено в Париж.
Честно казано, аз също не бях очаквал да го видя, макар да не го казах.
— „Le Petit Marché du Vin“ — хубаво малко ресторантче — каза той, като тънкият му аристократичен нос мръдна едва доловимо в посока към запердения прозорец на винарната. — Просто, но добре балансирано меню. Сервират чудесен стек по татарски и страхотна порция andouillette