Обърнах доста внимание на старшина Босильевац, защото обикновено от старшината зависи всичко на кораба. Вече си говорехме на малки имена — аз го наричах старши, а той ми викаше „сър“ с тон, сякаш ме псува, и това ми харесваше. Беше от новата порода факири по електрониката, които се издигат благодарение на мозъка, а не на юмруците си. И все пак ми цитира закона на Ев Барет от „Свирепия“, а по езика му разбрах, че макар да беше от новата порода, му се искаше да бъде като старите печени старшини. Харесваше ми.
Освободихме палубата точно в 0,00 часа и с помощта на водача на пилотния кораб тръгнахме по канала. Той се метна във влекача си в 2,40 и ни остави насаме. Отидох в предния торпеден отсек. Стоях известно време вглъбен в размисли за ситуацията, в която се намирахме, и се опитвах да предвидя вариантите за развитие на нещата, а те бяха доста. Пинки се оказа по-умен, отколкото си мислех. Искаше да се отърве от мен завинаги и това беше операцията, в която можеше да му се уреди въпросът.
Първо: беше направил така, че непременно да използвам маршрута, свързан с укритието, а знаеше колко малко се възхищавам на системността в тактическите ситуации.
Второ: трябваше да се надявам командирът на подводницата да се окаже ненормален, което значи да пожелае да поема рискове. Единственото ми предимство беше, че тъй като имах четири нашивки, щях да бъда по-старши от него, защото това е моя мисия, а не негова.
Трето: нямаше възможност да се провери оборудването, което ми бе изпратил от Щатите. Разбира се, щяхме да го огледаме най-внимателно, но нямаше да сме напълно сигурни, а все пак рискувахме живота си. Според мен това си беше истинско прецакване.
Защо ли? Защото:
Първо: Пинки и преди ми беше давал лошо оборудване. Например плесенясалите водолазни апарати, които зарязахме в Калифорния, бяха изпратени от любимия ми шеф. Дали и другото му оборудване е толкова осрано без надежда за почистване?
Един адютант прекъсна мечтанията ми.
— Полковник Марчинко да отиде в централния пост.
Отидох. Кен Рос и срочнослужещият му навигадател, един моряк първи клас на име Хартфийлд, ми казаха, че се намираме на 26 часа път от целта. Не можем да узнаем нищо за теченията, приливите и отливите и за другите специфични неща, докато не пристигнем на мястото на операциите.
Благодарих им за информацията и се върнах при мъжете. Останалото време прекарахме в подготовка на оръжията, разглеждане на водолазното оборудване, снимките на миниподводниците, пристанището и съоръженията в непосредствена близост до него. Поставих задача на Гадния да начертае маршрут за бягство по вода, докато Чери работеше върху планове за убягване от врага по суша. Земният маршрут беше като последна мярка. Ако излезем на сушата, нямаше начин Военноморските сили да дойдат да ни вземат. Щяхме да сме насаме — разходен материал.
18,45 часа. Температурата на водата беше десет градуса — доста ободряващо. Теченията бяха успоредни на брега, скоростта им — приблизително два възела и половина. Това нямаше да създаде никакви проблеми на съдовете за транспортиране, но щеше да породи сериозни проблеми за водолазите. Планирахме да тръгнем в 20,30, за да може всичките ни преходи да се извършват на тъмно и това да ни позволи да изкараме костенурките — т.е. да изплуваме на повърхността за няколко минути и да подишаме нормално, за да спестим въздух от бутилките си. Аз, Гадния, Чери, Пачия крак и Пик се натоварихме в укритието в 19,00. Малката бира, който координираше гмуркането, вече два часа работеше с оборудването. Останалите започнаха последни приготовления. Операцията щеше да се проведе от шестима души, като Уинкин, Блинкин и Нод щяха да останат назад, за да осигуряват връзката със сухото укритие. Защо шест, а не девет? Защото имахме само шест водолазни апарата! Добре дошли в новите Военноморски сили, страната на политически издържаното групово начукване!
Наблюдавах как мъжете започнаха ритуала и се надявах, че групата вече е достатъчно сплотена, за да се разбираме с малко думи, както е при малките, ефикасни групи на бойното поле. Решимостта по лицата на всички подсказваше, че са достатъчно единни.
Надянахме водолазните костюми. Облякохме щурмовите жилетки. Закачихме ножовете и кобурите. Маяците, които смятахме да окачим на съдовете за транспортиране на водолазите, бяха заредени и издаваха звуци. Водолазното ни оборудване се оказа изправно. Заредихме оръжието: имахме шест пистолета „Глок19“ с мерници, боядисани с тритий. Всеки щеше да носи пет пълнителя с по седемнадесет патрона с кух връх „Уинчестър Блек Тейлън“. Сглобихме четирите руски щурмови пушки, които получих от Док Трембли. Едната запазих за себе си, а останалите дадох на Гадния, Чери и Малката бира. Пачия крак и Пик щяха да носят инфрачервените камери. Имахме три съда за транспортиране на водолазите — СТВ. Щяхме да плуваме по двойки — аз и Гадния, Пачия крак и Чери, Малката бира и Пик.