С палубния офицер проверихме комуникациите и капитан Кен ни уведоми, че главнокомандващият е дал съгласието си да започнем операцията по план. Нормално. Нищо в наши дни не се прави, без да питаш „Може ли?“ — дори и най-тайните операции. Не си бях правил труда да питам, но капитан Кен го бе сторил.
Наводнихме хангара по график. Странно съчетание — от една страна, трябваше да се признае, че подводничарите са професионалисти. Но, от друга, ако трябваше да вършат нещо, за което нямат разрешение, започват да се мятат като шарани на сухо. Наложи се кратка пауза, защото плитката вода създаваше трудности с поддържането на постоянна дълбочина. Не беше кой знае какво — просто още едно нещо, което съм изпитвал и преди, а капитан Кен не е. Докато „Гърбатия“ се бореше да се задържи на същото ниво, си спомних една операция, при която подводницата пое толкова много вода, докато пускаше съдовете за транспортиране на водолазите, че се наклони прекалено много и започна да потъва с кърмата надолу. Когато се върнахме, косата на капитана беше напълно побеляла.
Отделихме се от главната палуба в своите СТВ в 20,42 — само няколко минути след предварителното разписание. Сигурен съм, че главнокомандващият военноморските операции е обявил тръгването ни чрез закодиран сигнал за влачещата се антена на подводницата. Аз не обичах такива антени. Пинки беше настоял да го държат в течение какво правя. Но знаех, че в тези крайбрежни води има местни плавателни съдове, които може да се закачат за антената. Освен това тя можеше да се оплете около шамандури и мрежи, а това даваше още една възможност мистър Мърфи да се прояви.
Преходът до района на целта мина като по ноти — прекалено спокойно, за да съм спокоен. Бяхме плували от четиридесет и пет метра дълбочина, издигнахме се до десетина метра, където налягането е една атмосфера, за да пестим въздух по време на прехода от 12 мили до Чонгджин. Не се движехме в някакъв строй, но можехме да се виждаме от страничния сонарен дисплей на таблото с приборите. След по-малко от час се приближихме до пристанището. Отново се спуснахме в дълбокото. Това е нормалната оперативна процедура: тръгва се от голяма дълбочина, после се плува близо до повърхността, а когато се доближи целта — пак се гмуркаш в дълбокото. Освен това си имахме достатъчно проблеми с водолазното оборудване, защото то изпускаше мехурчета зад нас и не искахме някой кимчиядец да се досети, че сме наоколо.
Въпреки всичко, точно когато минавахме край шамандурите, указващи края на пристанището, накарах Малката бира да излезе на повърхността, за да хвърли едно око и да направи инфрачервени снимки, а ние плувахме след него под повърхността. Малката бира беше моят роден във водата челен дозор — нямаше жив тюлен, който да може по-добре да управлява СТВ. След около десет минути на повърхността изпрати дигитален сигнал, че в пристанището има четири цели.
Това беше обещаващо. Намалихме скоростта почти до един възел и за последния участък от прехода се спуснахме на двадесет метра и се отправихме към средата на пристанище Чонгджин. Накрая застанахме на дъното, което беше на петнадесет метра, включихме маяците, за да можем да намерим превозните си средства за обратния път (този паркинг си беше наистина голям), и казахме сайонара на нашите СТВ.
Изплувахме на повърхността — около 500 метра от миниподводниците. Съвсем близо до тях беше закотвен товарен кораб — дълъг може би около петстотин метра. Така изглеждаше на пръв поглед. Като се загледах, разбрах, че само прилича на товарен, а всъщност е кораб-майка за подводниците. Исках да го разгледам по-добре и по-отблизо. Но първостепенната цел на мисията ни беше да поставим маяци на миниподводниците и да направим инфрачервени снимки.
Миниподводниците изглеждаха много по-големи и по-злокобни, отколкото на спътниковите гланцови снимки с формат петнадесет на двадесет сантиметра. Бяха немско производство — двадесет и пет метра дълги и пет метра в най-широката си част. Очевидно беше, че имат широки трюмове, доста електронно оборудване за разузнавателна работа, ракети, които можеха да се изстрелват от повърхността на водата, а може би и управляеми ракети.
Разделихме се на плувни двойки и се захванахме за работа. Чери и Пачия крак, и Малката бира и Пик имаха по две подводници, на които да поставят монитори. Всичко беше детска играчка и докато ги слагаха, аз и Гадния се гмурнахме и тръгнахме към кораба-майка, закотвен на най-вътрешния док. Приближихме се предпазливо. Корабът беше осветен отгоре, светлината бе достатъчно силна, за да можем да се разбираме със сигнали с ръце, а големият шибан кораб изглеждаше огромен.