Мечтанието ми бе прекъснато от седмия член на щурмовата група. Мистър Мърфи беше дошъл с нас. Чух шум от въртящо се витло, вдигнах поглед и видях една миниподводница на кимчиядците да се приближава в тъмното. Признавам си, че отначало почти се паникьосах. Но се досетих, че миниподводницата се движи „сляпо“ — по нея не светеха никакви прожектори за телевизионни камери и следователно бяхме в безопасност. Гледах като хипнотизиран как подводницата бавно се приближи под кораба. След това се спусна и легна на дъното на пристанището, за да може капитанът да започне дългия процес на балансиране и подводницата да маневрира под отвора на люка в товарния трюм.
Товарният трюм ли? По дяволите, Гадния и Чери бяха там — правеха снимки. Обясних на Малката бира и на Пик с жестове какво смятам да направя и изчаках в отговор да вдигнат палци. После оставих бомбата и изплувах нагоре, за да видя какво става. Намерих Гадния на седем метра дълбочина, увиснал за дъното. Увиснал е точно казано. Корабът-майка беше започнал маневрите за приемане на подводницата и се местеше. Щеше да е доста по-страшничко, отколкото смятах. Обясних със сигнали какво става. Гадния кимна и посочи към мястото, където се намираше Чери с камерата.
Отидохме назад, като се опирахме на обшивката и се борехме с вибрациите от въртящите се витла и с течението, възникващо от всмукателните канали. Открихме бедния Чери, увиснал на един стабилизатор, а камерата беше преметната през врата му като камък на самоубиец. Хванах го за едната ръка, Гадния го хвана за другата и тримата със силни тласъци на краката се измъкнахме в безопасност надолу към плавателните си съдове и експлозивното устройство.
Щеше да се наложи да чакаме и да не предприемаме нищо, докато подводницата влезе в трюма и започне разтоварването. Ненавиждам тези моменти от операциите. Няма какво да правиш, става ти студено, защото седиш на дъното на своя СТВ, а имаш и някои естествени физиологични нужди. Е, щях да се изкъпя после.
Най-после, след два часа, прекарани в чакане и сране, миниподводницата успя да влезе в трюма и изпусна баласта си. Беше време да тръгваме, и то бързо. Исках да заредя бомбата преди миниподводницата да промени положението си и да скъса някой от ремъците на устройството ни. Пик беше нагласил троен детонатор със запалително устройство и дистанционно управление, което не позволяваше демонтиране, и задействащ се при скорост на водата около него пет възела. Заедно изнесохме устройството под кораба-майка, малко по-назад от подводния люк, използвахме магнити от магнитни мини, за да закрепим ремъците, а след това закачихме двуметровата пластмасова тръба, която приличаше на пура, на около шест метра под кила и от трюма на подводницата.
Изпратих Гадния и Чери в трюма, за да опитат да направят по някоя снимка на това, което ставаше.
Посочих часовника си и вдигнах пет пръста. Толкова време имаха. Чери вдигна палец. Ръката му се очертаваше ясно на светлината от кораба. Посочих към нашите СТВ. Там трябваше да отидат, когато станат готови. Последва нов утвърдителен жест.
Аз, Пик и Малката бира започнахме да плуваме около бомбата за последна проверка. Всичко изглеждаше наред. Вдигнах палец към Пик и той включи устройството. Обърнахме се и се спуснахме надолу. Погледнах часовника си. Беше 3,00 и вече плувах в пот в костюма си.
Сега трябваше само да успеем да се върнем в „Гърбатия“, преди бомбата да гръмне. Защото на половин миля от мястото на експлозията щяхме да загинем. Седнах на задната част на СТВ на Малката бира и дадох универсалния сигнал с ръка за изчезване.
Бяхме пътували около тридесет минути, когато усетихме ударната вълна. Нищо не чуваш, просто усещането е, сякаш някой голям, гневен бияч в бар те вдига от земята и започва да ти бие шамари. Нашите СТВ започнаха да се мятат неконтролируемо като необяздени коне. Стъклото на таблото с приборите се натроши. Беше невероятно: без никакъв шум то просто се пръсна. Усетих адски силен удар в ушите си и маската за малко не падна от главата ми.
Подадох сигнал за излизане на повърхността и започнахме да се изкачваме от десет метра дълбочина. Вълните бяха големи — около метър и осемдесет. Шибана история — подскачахме като коркови тапи. Опитах се да вляза във връзка с подводницата. Не стана. Шибаната комуникационна апаратура не работеше. Беше повредена от сътресението. Посочих компаса си. Малката бира обърна палец надолу. Забелязах другия СТВ на сто метра от нас и посочих към него. Малката бира се отправи натам. Плаването по повърхността беше, като да се возиш на увеселително влакче, и имах чувството, че ще си повърна обяда. Щях да го направя, ако преди три часа не го бях изсрал във водолазния си костюм.