Завързахме двата СТВ. Ако ще се мре, то ще е групово. Сплотеност на групата до самия край. Погледнах към Гадния. Мръсното копеле се хилеше. Чудех се защо, докато не ми показа нещо — компас марка „Силва“, останал здрав в херметичната си кутия.
Провери посоката, в която се движехме. Бог да благослови Гадния. Станеш ли водач на група, винаги си оставаш такъв. Обърнахме се право на юг, потънахме на шест метра, за да се измъкнем от вълнението, и се понесохме напред. Предположих, че ще трябва да плаваме към двадесетина или тридесет минути, а после щяхме да излезем на повърхността и да чакаме. Може и по някакво чудо да чуят шума от витлата ни. В противен случай можехме да се изпозастреляме с щурмовите си пушки за подводна стрелба. Или пък да изплуваме до сушата — само на двадесет мили оттук. Нито един от тези варианти не ме изпълваше с ентусиазъм. Спуснахме се под повърхността и се отправихме на юг. След половин час изплавахме отгоре. Все още не бяхме установили връзка.
Ако останем на повърхността, можеше да ни видят. Затова продължихме да се люлеем като коркови тапи около четиридесет минути. Тъкмо смятах отново да се спуснем под вода, когато Чери забеляза един перископ. Анусът ми рязко се сви, но съдейки по камуфлажната окраска, установих, че е перископ на наша подводница. По дяволите, капитан Кен си вършеше работата адски добре. Нямахме никакви шансове да го открием.
Забави подводницата, ние метнахме едно въже около перископа и зачакахме да излезе спасителният екипаж, за да ни прибере. Честно казано, бяхме прекалено изтощени, за да го направим сами. Изоставихме плавателните си съдове и заплувахме към хангара, преминахме през шлюзовете, смъкнахме оборудването си — Господи, само как воняхме, — след това се огледахме един друг за рани и натъртвания. Прегледах очите на всеки, за да видя дали няма признаци на мозъчно сътресение. Не. Нищо. Всички бяхме добре.
Точно тогава настъпи хаосът. По дяволите, та ние бяхме направили това, което правят тюлените — вдигнахме много шум със силни експлозиви и вероятно бяхме убили и по някой и друг човек. Това ни караше да се чувстваме добре.
Тъкмо се поздравявахме с пляскане на дланите си, когато спасителният екипаж домъкна два СТВ, размазани като лайна. По дяволите, Пинки щеше да роди багер. Нищо не ставаше вече от тези съдове — освен дарения за музея на тюлените във Форт Пиърс, Флорида, където уредникът е старият ми водач от Виетнам Джим Уотсън Кръпката.
Изкъпах се и все още в приповдигнато настроение отидох при Кен Рос и му благодарих, че спаси задниците ни. За мен той беше истински герой и му го казах.
Прие благодарностите ми скромно, като обясни, че е чул експлозията, сменил е курса, за да застане по права линия към нея и бавно е започнал да кръжи и да търси шума от витлата на нашите съдове, който бе програмирал в компютъра. Казах му, че никога вече няма да си правя майтап с компютърджиите, и по лицето му разбрах, че ми вярва.
След това взе една бележка, на която бе написано името ми.
— Пристигна близо два часа след като ти тръгна.
Предположих, че няма за какво толкова да бързам да ти го предавам.
Взех плика от ръката му, отворих го и се зачетох. Усмихнах се.
„Контраадмирал Прескът до полковник Марчинко. В никакъв случай не нападай случайни цели. Това е недвусмислена пряка заповед.“
Показах му бележката.
— Капитан Кени — казах, — кълна се, че не съм правил нищо различно от първоначално определената ми мисия.
Изражението му беше делово.
— И дано е така — отговори той.
— Точно така е. Стана нещастен случай. Но аз бях там и видях какво се случи.
— Добре — заяви той доста скептично. — Кажи какво стана.
— Корейците се осраха по време на разтоварването. Много неприятен случай — истинско групово начукване. Всъщност загубиха една миниподводница и кораб-майка.
Погледна ме напрегнато. Кариерата му беше застрашена и го знаеше.
— Сигурен ли си, Дик?
Кимнах с глава.
— Да, Кен. Точно това се случи.
Поклати глава с болезнено и измъчено изражение на лицето си. Нещата на ядрените подводници не се вършеха така. Не се допускаха никакви импровизации. Светът се движеше според плана в дневника. Но след това бавно като тихоокеанския изглед една голяма, щастлива и лайнарска усмивка се разля на цяла миля по лицето му и той плесна вдигнатата ми длан за поздрав.
— Наистина беше много неприятна случайност, Дик. Много неприятна.
Глава шестнадесета