Гадния най-после се оправи с ключалката и отворихме сейфа. Снемаемото дисково устройство се намираше вътре. Вдигнах го. Обозначено беше с етикет „ТОМАХОУК“.
Пъхнах го в компютъра и проверих съдържанието му. По дяволите. Попаднали бяхме на златоносната жила. Всичко се намираше тук — от инвентара на Сийл Бийч до една програма за компютърно чертане, която показваше цялата схема на ракета „Томахоук ИА/н“. Тази информация беше от категория „Критично важна информация за конструкцията на оръжия“ и се намираше в категория за секретност „Сигма“. Това означаваше, че е толкова много над степен „Строго секретно“, че дори не можех да си представя с какви обозначения е кодирана, а съм ги виждал всичките.
Вторият каталог на диска носеше името „Военноморски сили“. Влязох в него и открих една минибаза данни с неприятни подробности за прегрешенията в личния и пропуските в служебния живот на повече от сто действащи и пенсионирани адмирали, между които и Пинки Прескът III. По дяволите, бях уцелил шибаната десетка. Това беше файлът с шантажиращата информация на Грант Грифит. Пуснах диска в джоба си и изключих компютъра. Вече беше време да тръгваме.
— Стига за днес.
Обърнах се към прозореца.
— Бира, чу ли това? Тръгваме.
— Разбрано — прозвуча ясно гласът му.
— Как е на другото място?
— Тихо. Още не съм видял нашите хора.
Как е възможно толкова да закъснеят? Вероятно ключалките на „Сентюриънс“ бяха по-добри от тези на „Джоунс-Хамилтън“. Вероятно. Вероятно имаха устройства за забраняване на достъпа, сензори за движещи се тела — всичко. Засмях се, като си помислих, че Пик и Чери не могат да стигнат до целта си. Щях да им пръсна задниците, когато се видим.
Гласът на Малката бира пропука в лявото ми ухо:
— Аз…
Връзката се прекъсна.
— Бира?
Ново пропукване.
— Не мога…
По дяволите, шибаните радиоапарати не работеха. Тръгнах към прозореца. Черният хеликоптер „Хус 500“ се спусна ниско над мястото, където се намираше Малката бира. Вероятно снимаха.
— Ще те видим във филма — казах му. — Обади се. Обади се.
— … счупено стъкло, капитане.
Пачия крак и Гадния натъпкваха хартия в жилетките си. Когато чуха думите на Малката бира, спряха. Пачия крак погледна лицето ми.
— Шефе?
Не знаех какво става, по дяволите. Нямаше как да видя. Надявах се, че стреля или прави нещо.
— Слизай от покрива. Слизай от покрива. Слизайте, събираме се пред сградата. Тръгваме.
Време беше.
— Чери…
Нямаше отговор.
— Чери… Пик… Уинкин…
Тишина. Пращене от статичните смущения.
— Блинкин, Нод, по дяволите.
Нещо не беше наред. Никак. Трескаво започнах да подреждам кабинета на Грант Грифит, както го бях заварил. Но нямаше време за това.
— Да се махаме оттук. Отиваме при „Сентюриънс“. Всичко се превръща в групово начукване.
Намираха се на служебното стълбище на тридесет и третия етаж. Качваха се нагоре. Един куршум за малко не се заби в лицето ми. Някак ми се размина. Винаги е ставало така с мен. Спомням си как във Виетнам настъпих една мина. Нищо не стана. Човекът зад мен стъпи на същото място и остана без крак. Веднъж минах бос през минирано поле. Между пръстите си усещах детонаторите. Нито една мина не експлодира. Северновиетнамските войници зад мен бяха разкъсани на парчета.
На север от Чау Док на камбоджанската граница в нощта преди Тет през 1981 г. бях излязъл да патрулирам с чудесната си банда стрелци от Осми взвод. Беше някъде след полунощ и аз водех. Бях спрял. Мускулите по тялото ми бяха опънати. Носът ми мърдаше като на хрътка — душех за характерния мирис на телата на виетконгците, подсилен от соса пиос тат, с който заливаха цялата си храна.
Знаех, че там отпред има нещо. Усещах го, мамицата му. Изведнъж — не зная какво ме накара да го сторя — просто паднах като проклет камък. В момента, в който го направих, видях на не повече от три метра пред себе си пламъците от цевта на един „Калашников“.
Ако бях паднал половин секунда по-късно, сега щях да съм мъртъв.
Какво ме накара да се хвърля на земята? Не знам.
Същото нещо се случи и сега на стълбището. Спрях се. И залегнах. И като го направих, един куршум удари стената там, където лицето ми се беше намирало преди четвърт секунда. Парче цимент одраска бузата ми.
Нямаше никакво предупреждение. Единственият звук беше тракането на проклетия куршум. Стреляха с шибан „хъш пъпи“ — пистолет със заглушител.
Преместих превключвателя на автомата си със заглушител в положение за автоматична стрелба и се преметнах над стоманеното перило, като се изтърколих извън стълбището и гърбът ми опря в грубата бетонна стена. През това време изстрелях три бързи серии по два куршума и се навеждах, за да избягвам куршумите, рикоширащи от стълбите и перилата.