Оставих инстинктите ми да ме водят. Исках да намеря компютърния диск, който се намираше в джоба ми, и да направя снимки с моя „Минокс“. Всичко друго беше второстепенно. И все пак мястото трябваше да бъде очистено. Трябваше да изнесем нашите убити. Никога тюлен не е оставян на бойното поле и нямах намерение да нарушавам традицията.
Извадих една торба за боклук от кофата. Гадния стори същото. Увихме труповете колкото можехме по-добре. Не искахме кървава следа, а имаше доста кръв, повярвайте ми.
Работехме мълчаливо. Гадния метна Чери на рамо по пожарникарски. Аз взех тялото на Уинкин — по дяволите, доста тежеше. Пачия крак грабна Блинкин и тръгнахме за хълмовете, или по-точно към стълбището.
Не съм свикнал да губя хора в бой. За повече от тридесет години активна военна служба загубих само един. Кларенс Ришър, който загина в битката за Чау Док по време на офанзивата по време на празника Тет през 1968 г. С него ставаха трима. И което е по-лошо, двамата загинаха по време на мисия, която Военноморските сили не биха одобрили — шпионска мисия, измислена от смотания ми мозък, — а това означаваше, че семействата им нямаше да получават обезщетения. Но в момента имах да свърша по-важни неща, отколкото да се притеснявам за обезщетенията на семействата. Трябваше да измъкна хората си, без да дадем нови жертви. Трябваше да занеса телата в джипа на Майк Ригън, без никой да ни види. Трябваше да намерим Малката бира.
А после, след като се прегрупираме, щях да прибера диска и снимките на сигурно място и можехме да започнем избиването на хората, които избиваха нас. Изпълваше ме брутален, нажежен до бяло, жесток гняв. И преди го бях изпитвал — и всеки път враговете ми бяха умирали.
Повиках Майк по клетъчния телефон и му казах да мине насам, за да вземе нещо. Знаеше къде да се появи. Не споменах за жертвите. Ако Бренекето ни е чакал, то значи много добре знаеше и как да ни подслушва. Може би имаше и същото оборудване като мен благодарение на Грант Грифит и Пинки Фъшкията. Затова не мислех да казвам нищо ненужно.
Слязохме по стълбите и зачакахме, а вратата оставихме притворена. Щом се появи Майк, затичахме към джипа и метнахме в него телата и чантите си. Махнах на Чери, Нод и Пик да се качват. Поколебаха се, но аз не бях в настроение да слушам възражения и като видяха погледа ми, се подчиниха. Очите на Майк се разшириха, като видя труповете.
— Какво стана?
— Нямаме време да говорим за това. Чери, Пик и Нод ще ти разкажат — сега карай до яхтата и бързо разтовари всичко на нея.
— А?
Какво му ставаше, мамицата му? Тъп ли беше?
— Размърдай се. Яхтата. Ще се срещнем на Зума Бийч след шест часа. Запали неонови фенерчета. Ние ще изплуваме. Дръж тези момчета на хладно, Майк, и провери пищова си, защото наоколо се разхождат истински кофти типове.
Не му дадох възможност да каже нищо.
— Тръгвай, тръгвай, по дяволите. Махай се оттук, мамка му.
Глава осемнадесета
Не го показвах, но бях обезумял. Бях загубил двама души, не знаех къде е третият. Не се знаеше колко са лошите типове наоколо. Опитът ми подсказваше, че най-добрата реакция е нападението. Тюлените не ги бива много да отстъпват.
Но надделя усетът ми за стратегическите, а не тактически действия. Мисията ми не беше да стрелям и плячкосвам, а да запазя информацията, която имах в джоба си. Отмъщението трябваше да почака. Точно сега трябваше да намеря Малката бира и да се махам от Додж.
Заредихме автоматите си, свалихме хирургическите ръкавици и тръгнахме по „Констелейшън авеню“. Като заобиколихме ъгъла, имах чувството, че сме попаднали на карнавала преди Великден. Тълпата беше понамаляла в хладната вечер, но все още булевардът беше доста оживен. Всички светлини бяха включени и докато няколкостотинте издръжливи зяпачи гледаха, режисьорът даде заповед на войските си да тръгват.
Вдясно от нас пътят беше разчистен, за да могат две полицейски коли да заминат на юг от булеварда „Санта Моника“, да преодолеят бордюра и със скърцащи гуми да спрат пред главния вход на превзетия от терористите небостъргач. Трима каскадьори мереха разстоянието с крачки. Зад тях, от западната страна на улицата, имаше група полицаи за бързо реагиране, които стояха до един бронетранспортьор. На него с тридесетсантиметрови букви беше написано „Полиция“. Огледах ги. Видях Малката бира със снайперисткия си куфар, който стоеше в средата и се опитваше да не привлича внимание. Натиснах бутона на радиопредавателя си.