— Бира, говори „Сребърния куршум“.
Огледа се и веднага отговори:
— Бирата.
Казах му къде сме. Той погледна към мен и ме забеляза. Дори от такова разстояние виждах, че нещо не е наред.
— Три часа, капитане.
Извих се надясно и огледах района. Отзад, в сенките, където светлината беше по-слаба, забелязах Мани Танто. Носеше същата униформа като на Малката бира и автомат МП-5 със заглушител. Зад него забелязах друго познато лице. Сали Жребеца. И двамата носеха микрофони и слушалки, подобни на нашите.
Използвах ръчни сигнали. Посочих Ники и Пачия крак и им сигнализирах за врага в „три часа“. Погледнаха. Видяха ги. Отговориха ми със сигнала „разпръсване за бой“ и се отдалечиха към фланга ми, като използваха рядката тълпа за прикритие.
Направих знак на Малката бира да се премести вдясно, встрани от Мани Танто и Жребеца. Той кимна и започна да се движи. Ако успееше да пресече осемте ленти на булевард „Сенчъри Парк Уест“, където репетираха филмовите сцени, щеше да се присъедини към нас.
Пробих си път с рамо до полицаите. Сега Малката бира стоеше право срещу мен на сто и петдесет метра. Махнах му да върви.
— Давай, по дяволите.
Държейки куфара си, прескочи бариерата, но тъкмо измина три метра и един член на снимачния екип с радиотелефон в ръка го спря, като опря ръка в гърдите му.
Не бях достатъчно близо, за да чуя какво ставаше, но можех да разбера по жестовете, че казваше нещо като: „Вие, статистите, не участвате в този кадър. Върни се обратно и чакай.“
Малката бира просто фрасна задника и го просна на земята.
Това не го възпря — той беше истинско олицетворение на ефективността. Изправи се на крака и се впусна да го гони, като крещеше:
— Хей, къде отиваш?
В момента се намираха в средата на булеварда и виждах лицето на човека на снимачния екип, който се опитваше да спре Бирата. Познавах това лице — Джордан Рокера.
Опитах се да привлека вниманието на Малката бира, но той твърдо беше решил да пресече улицата. Сега Джордан се намираше зад него и бъркаше в джоба на якето си.
Изглежда, не внимаваше особено, защото Малката бира го удари с лакът в слънчевия сплит и го събори като камък. После малкият ми злобар включи форсажа и в спринт измина останалата част от разстоянието. Метна ми куфара и прескочи бариерата.
Мани и другите също тръгнаха. Видях Бренекето. Намираше се на същата страна на улицата, на която бях и аз, вероятно на сто метра — носеше костюм, сочеше към нас и правеше жестове на трима души в униформи на лосанджелиската полиция. Дали бяха истински полицаи? Това нямаше значение. Истински или не, бяхме загазили.
Полицаите тръгнаха към нас. Трябваше да тръгваме. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да открадна някоя кола — наоколо имаше достатъчно — и да тръгна към Зума. Направих сигнал на Гадния и Пачия крак да тръгнат на запад. Те започнаха да си пробиват път през тълпата по тротоара. Аз се отдръпнах от бариерата, като държах куфара.
— Пази ме отзад — казах на Малката бира.
— Слушам, капитане.
Изостана на пет метра зад мен. С периферното си зрение видях позната фигура, докато си пробивах път през тълпата. Мелиса Голд ме видя и се приближи.
— Здравей, Дик.
— Здрасти, Голд. Как си?
— Щях да съм по-добре, ако можехме да свършим. След тези снимки приключваме за вечерта. Ти как си?
— И по-добре съм бил. — Представих Малката бира. Тя погледна униформата му. — От нашите ли сте?
— Не, с него съм.
Тя потупа куфара.
— Какво има вътре?
— Мръсното ми бельо.
Понечи да попита нещо, но се спря. След неловка пауза попита:
— Сигурен ли си, че не сме се виждали някъде? Не забравям лица.
— Е, може би си спомняш обложката на книгата ми.
— Книга ли?
— „Свирепия“.
Лицето й просветна.
— Точно така… четох я миналия месец. Ти си Дик Марченко.
— Марчинко.
Винаги бъркаха името ми така.
— Бил си тюлен.
— И още съм.
— Без майтап? Страхотна книга. Наистина ли си вършил всичко това?
— Благодаря… и да.
Погледнах надолу по улицата. Полицаите сега ни гледаха напрегнато. Нямах представа къде са Мани Танто и останалите от „Сентюриън“. Време беше да действам.
— Мелиса…
— Да?
— Виж, неловко ми е, но се нуждая от помощ. Много е важно.
— Каква помощ?
— С мен е Малката бира и още двама и трябва да стигнем до Зума Бийч.
— Зума Бийч.
— Да.
— Кога трябва да си там? Мога да ви закарам веднага, щом свършим — остава ни само една голяма сцена за тази вечер. Имам джип, в който ще се съберем.